Мигел Сервантес - Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча

Данните за ранното детство и юношество на Мигел де Сервантес са доста оскъдни. За годините 1556–1561 се знае, че семейството е в Кордова, а за периода-1561-1564 е установено, че скитникът хирург е с челядта си в Мадрид. Предполага се, че тук Мигел учи за първи път по-системно. Той изучава добре литературния кастилски[415] език, а и латински, което му позволява да се запознае с творчеството на Вергилий и Овидий. През годините 1564–1566 семейство Сервантес е в Севиля. Мигел посещава училище, което, макар и йезуитско, не вдъхвало особено доверие на Инквизицията. Образованието на юношата е много разпокъсано. Годините, прекарани в Севиля, оставят обаче дълбок отпечатък в живота на Сервантес. Той е буден и ученолюбив, голям приятел на книгите, а влиза в допир и с един нов свят — шумен, весел, без задръжки.

В Севиля той посещава театъра на Лопе де Руеда (1510–1565) — драматург, режисьор и актьор, импресарио и директор на трупа, испански Молиер, създател на новото драматическо изкуство в Испания, учител и вдъхновител на всички драматурзи от испанския Златен век. Оттук и любовта на Сервантес към театъра и неудържимата му страст да пише комедии и драми.

Съображения от материално естество, както винаги нерадостни, налагат нова смяна на декори. Мадрид, 1566, Мигел е на 19 години. Той става ученик на известния по онова време педагог, поет и пламенен привърженик на Еразъм — на Хуан Лопес де Ойос. Именно от него се споменава за първи път през 1568 година името на Сервантес, като го нарича „скъп и любим мой ученик“. По случай смъртта на съпругата на Филип II, Лопес де Ойос издава сбирка стихове. В това сборниче Сервантес участвува с една елегия и един сонет-епитафия. Тези стихове нямат художествена стойност и може би техният автор не ги е и виждал отпечатани, защото книжката излиза на бял свят през 1569 година, а по това време Сервантес не е вече в Испания. Отхвърлят се категорично твърденията, че той е следвал в Саламанка и че дори имал научна степен.

През 1568 година Сервантес постъпва на служба при папския легат Джулио Акуавива, с когото в края на същата година заминава за Италия. С кардинал Акуавива той посещава последователно Палермо, Милано, Флоренция, Венеция, Парма и Ферара, но към края на 1569 година напуща службата си и постъпва войник в полка на Мигел де Монкада. С полка си е на гарнизон в различни италиански градове до 1571 година.

Сервантес участвува с ротата си в голямото морско сражение при Лепанто (7 октомври 1571 г.), където съюзниците — папа Пий V, испанският крал Филип II и Венеция — под командата на дон Хуан Австрийски, нанасят съкрушителен удар на флотата на османците. Ранен е на три места и лявата му ръка остава саката „за по-голяма прослава на дясната“, както сам казва в глава първа на „Пътуване в Парнас“. В предговора към „Поучителни повести“ той[416] пише: „На Лепанто той изгуби лявата си ръка; раната може да изглежда грозна, но той смята, че е хубава, защото напомня за най-паметната битка на миналите векове, каквато сигурно няма да видят нито настоящите, нито бъдещите поколения…“ Сервантес посвещава по-късно на Лепанто една драма — „Морско сражение“, която за нещастие е безследно изчезнала.

Излекуван от другите рани, Сервантес постъпва да служи в ротата на Понсе де Леон и участвува в експедициите Наварин (1572), Тунис (1573) и Ла Голета (1573), а след това престоява още две години в Италия, като е на гарнизон с частта си в различни градове на Сицилия, Сардиния, Генуа и Ломбардия, а най-дълго в Неапол.

В хубавите италиански градове Сервантес диша въздуха на Ренесанса, радва се на свободата, добива определен вкус към литературата. Върху неговото въображение са подействували Ариосто с епическия си размах, Санадзаро с подчертания буколически характер на произведенията си, Бокачо с безсмъртния си „Декамерон“.

Окичен с ореола на прославен воин, ветеран от десетки битки, преди да е навършил 28 години, вдъхновен за велики дела и окрилен от най-смели планове, Сервантес, след седем години отсъствие, отплава от Неапол за родината си през септември 1575 година.

Той носи препоръчителни писма до краля от дон Хуан Австрийски и от херцог де Сеса, испански вицекрал на Неапол. Те ходатайствуват да му бъдат признати заслугите и да бъде повишен в чин капитан. Попада в плен на алжирски корсари. Горчива ирония на съдбата. Препоръчителните писма, на които Сервантес толкова разчита, стават причина определеният откуп да бъде като за високопоставено лице. Тъй започва петгодишният пленнически период от живота на големия писател. Пет пъти се опитва да избяга, пет пъти плановете му претърпяват провал. През тези пет години той нито за миг не се примирява със съдбата си, непрекъснато съзаклятничи, не унива и след най-големи беди, С много от своите действия той напомня Рицаря на печалния образ, който черпи нови сили от всяко поражение и превъзмогва с по-укрепнал дух всяко премеждие. Сервантес не само действува, но мечтае и пише. Цяла поредица от драми, написани в най-тежките часове на пленничеството, са се изгубили за потомството, но трябва да се предполага, че най-важните автобиографични данни са запазени благодарение на „Разказът на алжирския пленник“, вмъкнат в първата част на „Дон Кихот“, на повестта „Щедрият любовник“ (една от „Поучителните повести“), а също и драмите „Алжирските тюрми“, „Животът в Алжир“, и „Великата султанка доня Каталина Овиедска“, чиято[417] главна стойност, ако не и единствената, е автобиографичният им характер.