През 1592 година събира отново храни в провинция Хаен. Попада за объркани сметки отново в затвора. През 1593 г. е в Севиля, през следващата година — в Гранада. При най-големи неудобства той продължава да твори. През тези години се появяват по различни поводи негови стихове.
На 5 септември 1592 година се задължава с договор да напише комедии за трупата на Родриго Осорио, но не се знае дали е изпълнил договорните си задължения.
През 1595 г. Сервантес услужва с държавни пари на един португалски банкер, който малко след това е обявен в несъстоятелност. Не може да възстанови сумата и попада отново в затвора през 1597 г. Оправдан е и е пуснат на свобода. В съдебните книжа се говори само за прекалена доверчивост, непредпазливост, лекомислие, немарливост, никъде не се поставя под съмнение честността и не се петни доброто име на писателя.
Почти няма сведения за периода 1598 — 1601. Лежи в затвора и през 1602 г.
Нека се опитаме да влезем в положението на Сервантес. Той върши в течение на години работа, която не е по вкуса му, която му е дори противна. Тя го кара да измъчва народа, който обича. А в същото време Сервантес е погълнат изцяло от бъдещите творби, които зреят в него. Счетоводната му работа е осъдена неминуемо да страда от всеобхватно настъпващия творчески процес.
През 1603 г. е повикан за обяснения от финансовите органи във Валядолид. Въпросът остава неуреден, но — и това е много по-важно — той намира издател за едно ново свое произведение — „Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча“ (първа част). Разрешението за издаване на новата книга е от 26 септември 1604 година, а през януари 1605 г. романът е вече в ръцете на читателя.
Тези петнадесет години (1590–1605) са може би най-слабо проучени от изследователите-сервантисти, въпреки че е направено всичко възможно в тази насока. Кога точно е започнал да пише „Дон Кихот“? Знае се с положителност само, че не преди 1591 г., тъй като в първата част се споменава произведение на друг автор, издадено след тази дата. Къде е писал „Дон Кихот“? На този въпрос може да се отговори само с догадки и предположения. Самият автор загатва в предговора към първата част, сякаш за да се извини за някои неблагополучия, че съчинението е писано отчасти[420] в затвора. Съществува дори много странно съревнование между няколко затвори в Испания — два или три в Севиля и затвора „Медрано“ в Аргамасиля де Алба — кой от тях да бъде обявен за „вдъхновител“ на Сервантес.
Новото произведение се посреща с небивал интерес, то е истински триумф за автора, който едва пред прага на старостта получава признание. Въпреки прибързаната преценка на Лопе де Вега, че няма по-слаб поет от Сервантес и по-глупава творба от „Дон Кихот“, романът — първият модерен роман във всемирната литература — бързо се разпространява. Още същата година се изчерпват шест издания, публикувани в Мадрид, Лисабон и Валенсия и около 1500 екземпляра се продават и в Новия свят.
Произведението се превежда на английски от Томас Шелтън през 1612 година, но още преди това за него знаят някои английски писатели. Предполага се дори, че Шекспир е участвувал в някакъв опит да се драматизира „Дон Кихот“.
Френският превод на Сезар Уден се появява през 1614 година.
Рядко книга е била така разграбвана. Тя намира отзвук в широки читателски кръгове.
Въпреки успеха, материалното положение на автора не се подобрява. Не престават и семейните неприятности. Той е разделен от жена си, а близките му, не всички с безупречно поведение, го въвличат в разправии, скандали и непосилни разходи. През 1606 г. Дворът се премества от Валядолид в Мадрид. Преселва се в новата столица и Сервантес.
Макар и да получава аванс срещу подготвяните „Поучителни повести“, Сервантес е принуден, за да излезе от затруднение, да търси отново служба. Граф де Лемос, комуто посвещава повестите си, е назначен вицекрал на Неапол. Сервантес подава молба за библиотекарска длъжност при него, но получава отказ, защото не умее да се огъва и да ласкае.
През 1613 г. излизат от печат „Поучителни повести“, които с право се смятат за най-значителното произведение на Сервантес след „Дон Кихот“. Някои повести, като „Ринконете и Кортадильо“ (историята на две деца-крадци), „Разговорът на две кучета“ („Сципион и Берганса“) и „Стъкленият лиценциат“, преведена на български още през 1859 година, са истински бисери, напълно равностойни на най-хубавите страници на великия роман. Няма нищо чудно в това, защото те са преминали през същата творческа лаборатория и са плод на същото вдъхновение и на същия гениален полет на духа.[421]
Читать дальше