Виктор Суворов - Освободителят

— И щом е тъй, как ще спасяваме братска Чехословакия, капитане?

— Ами както винаги, с нахалство. В първия ешелон, разбира се, имаме бронетранспортьори — в ГДР, в Полша и в крайграничните окръзи. А ние тук в тила, във втория и третия ешелон, трябва само да вдигаме врява и да демонстрираме нашата готовност.

— А ако, не щеш ли, работата стигне до война? Ако се намесят американците?

— За това бъди спокоен. Никой никога не се намесва. Всичко ще изтърпят. Колкото по-голямо е нахалството ни, толкова по-голямо е тяхното търпение. То се знае, ще изпочупят с камъни прозорците на нашите посолства, а после с техни си пари ще ги ремонтират. Ще ни компенсират всичко до копейка. А подир туй ще започне обичайното смекчаване на международната обстановка и след една седмица всичко ще се забрави. Техните правителства ще имат интерес да забравят всичко час по-скоро. Хайде по една за изпроводяк и стига толкоз. Утре ще започне мобилизацията.

Мобилизацията от 68-а година протичаше без никаква маскировка, демонстративно. Най-напред пресата съобщаваше за големи учения, подир туй следваше мобилизация на запасняците за ученията, след това ученията приключваха, а запасняците оставаха в армията.

За няколко месеца бяха проведени много големи учения на Ракетните войски със стратегическо предназначение, последвани от учения на флота, на войските от ПВО на страната, на ВВС, от безброй учения на армиите и дивизиите от сухопътните войски. След това бяха проведени учения на свързочните войски, на които бяха проверени всички елементи от управлението на гигантската армия, учения на тиловите войски, на които хиляди тонове боеприпаси и десетки хиляди тонове гориво бяха прехвърлени към западните граници, и, най-сетне, командно-щабни учения на територията на Чехословакия, на които всички командири, до командирите на батальони, изучаваха на местността конкретните си задачи в случай на нахлуване. Отстрани всичко това, разбира се, изглеждаше много внушително.

Отвътре изглеждаше малко по-иначе.

Процесът на мобилизиране на армията представлява, първо, докомплектуване на съществуващите подразделения, части и съединения, второ, разгръщане на нови и, трето, тяхната необходима доподготовка и бойно сработване.

Процесът на докомплектуване в нашата дивизия протичаше, общо взето, без особени усложнения. В мирно време повечето съветски дивизии имат съкратен щат, например във всеки артилерийски разчет има не по седем души, а по двама -командир и мерач; при мобилизация всички вакантни места се запълват от запасняци. Дори ако те десет години не са служили в армията и са забравили всичко, такъв разчет след кратка подготовка е напълно боеспособен. Същото става с пехотата, танкистите, сапьорите и така нататък. По-зле от нас при мобилизация са свързочниците, зенитните и противотанковите ракетчици, разузнавачите и химиците. Тоест там, където войникът изпълнява индивидуална, различна от тази на другите работа. Всички тези подразделения през четирите месеца не можаха да бъдат докарани до състояние на боеготовност.

Дивизиите със съкратен състав по съветската официална терминология се наричат „кадрирани“, а злите езици ги именуват „кастрирани“: И това наистина е така, особено там, където процентът на запасняците е много висок. В нашия танков батальон, да речем, във всеки танк вместо четирима танкисти имаше по трима, липсваше зареждачът. Когато го включваха в състава на екипажа, танкът бързо се нареждаше сред боеготовните. В останалите танкови батальони, а те са общо седем във всяка мотострелкова дивизия, на танк се падаше по един само танкист — и то водачи. При мобилизация на всички останали: мерачите, зареждачите, командирите на танкове и дори ротният старшина и командирите на взводове се налага те да бъдат набирани измежду запасняците. Всички освен командирите на взводове бяха служили в танковите войски преди пет-десет години, често пъти на други типове танкове. А командирите на взводове не бяха служили никога и никъде и не само за танковете, за съвременната техника и тактика, а и за армията изобщо нищо не знаеха. Командирите на взводове бяха от някогашните студенти, които в цивилните висши учебни заведения са изслушали преди време курс от лекции по военните въпроси и след дипломирането си са получили званието младши лейтенанти от запаса.

Но най-големи проблеми имаше пехотата. Не само защото степента на кадриране там е най-висока, не само защото пехотата се комплектува от най-загубените войници, които често пъти не разбират езика и на командира, и на другарите си. Най-лошото беше, че пехотата нямаше техника. Една мотострелкова дивизия трябва да разполага с 410 бронетранспортьора, каквито ние имахме едва 40, само в нашия, параден полк. В другите полкове от дивизията, в другите дивизии от армията и в другите армии от окръга такива нямаше. Много от полковете имаха по 3–4 бронетранспортьора за бойна подготовка, които в случая отиваха за командирите на батальони, а дори за началник-щабовете нищо не оставаше.