Виктор Суворов - Освободителят

— БМП също няма да ги броим — продължи капитанът. -Първо, те току-що се появиха, второ, БМП не е БТР и появяването му няма да реши проблема за превозване на пехотата по време на бой, с БМП ще бъде снабдена само специална, само избрана, само привилегирована пехота. А какво ще стане с всички останали, с мнозинството, с онези, които ще решават изхода от войната? Тях с какво ще ги превозваме по време на война?... Та колко типа бронетранспортьори сме произвели през цялата си история? — повтори той въпроса си.

— Два — отговорих аз и целият се изчервих, — БТР-152 и БТР-60П.

— Ти, естествено, знаеш що за бронетранспортьори са това!

За съжаление знаех. БТР-152 беше първият съветски бронетранспортьор, който представляваше всъщност камион ЗИС-151, само че с прикрепена отгоре му броня. А самият ЗИС-151 беше копие на великолепния американски камион „Студебейкър“. Копието за разлика от оригинала беше нескопосно, а след като го натовариха с пет тона броня, заприлича на всичко друго, само не и на бойна кола. Нито проходимост, нито маневреност, нито скорост, нито бронева защита. На всичко отгоре бронетранспортьорът се произвеждаше от същия завод, който майстореше ЗИС-151. А заводът си има куп проблеми: ту на братски Китай дай камиони, ту на братска Индия, ту на братска Корея, ту на братска Албания, а и на самите нас ни трябват камиони, ту целината, ту Братската ВЕЦ. Вторият съветски бронетранспортьор БТР-60 бе разработен за замяна на първия, макар че всъщност нямаше какво да се заменя: огромното мнозинство от съветските дивизии разполагаха с тях само теоретично.

Новият бронетранспортьор имаше формата на ковчег. За него друго определение освен „Ковчег на колела“ не съм чувал.

Поради недостига на дизелово гориво в страната БТР-60П, както и предшественикът му, беше бензинов и поради това в боя гореше с особено ярък пламък. Но при създаването му дизеловото гориво не беше единственият проблем — в страната по онова време нямаше достатъчно мощен и сигурен бензинов двигател и тогава на БТР-60П монтираха два маломощни, от обикновените колхозни камиони ГАЗ-51. И БТР-60П се сдоби с два двигателя, два съединителя, две скоростни кутии, два дистрибутора, два стартера, два реле-прекъсвача. Цялата тази техника, то се знае, не работеше синхронно и ако синхронността на работата на двата двигателя се нарушеше, а това се случваше ежедневно, единият двигател започваше да гаси другия, което налагаше спешно да бъде изключен и тогава Ковчегът на колела с тегло 12 тона започваше да пъпли, използвайки само единия двигател с мощност 90 к. с.

В наименованието БТР-60П индексът „П“ означава, че той е плаващ. И макар формата на ковчег да му дава известна плавателност, той се смята за плаващ само теоретично. Бронетранспортьорът сърцато навлиза във водата и плава доста добре, но почти никога не може да излезе от водата самостоятелно, слабите му двигатели могат да въртят или колелата, или витлото, а едновременно въртене не се получава. При излизане от водата витлото на малка дълбочина вече е неефективно, а колелата още нямат достатъчно сцепление с терена. Ако се въртяха едновременно, той криво-ляво би могъл да се измъкне, а така след всяка малка рекичка цялата пехота остава без транспортни средства и без боеприпаси.

Освен това БТР-60П също се произвежда от обикновен автомобилен завод. От Горкиевския, който освен армията ни трябва да снабдява и цялото народно стопанство, и родните съветски бюрократи със служебни коли, за капак всички без изключение съветски таксита се произвеждат само там, плюс това на него чакат братски Египет, братска Уганда, братско Чили, братски Судан, братска Сомалия и още сума други, а Горкиевският завод е един.

— Ами тогава да си построим автомобилни заводи! В отговор той се усмихна злъчно.

— Ако можехме, бихме си изпонастроили, а така се принуждаваме да ги купуваме от Италия! И в цялата си досегашна история не сме построили сами нито един автомобилен завод.

С това нямаше как да не се съглася. През живота си съм бил, вярно, само в един съветски автомобилен завод и той ми направи потискащо впечатление. Оборудването на завода е произведено в Америка през 1927 година и продадено на Германия, която през целия предвоенен период и през цялата война го експлоатирала безмилостно, до скапване. През 1945-а това вече напълно износено и повредено от снарядите оборудване било откарано в СССР и с него започнали да произвеждат москвичите. Перспективният план на завод „Москвич“ не предвижда смяна на това оборудване до 2000 година, а какво ще стане по-нататък, ще видим. Но напълно възможно е Съветският съюз да установи още един рекорд.