Виктор Суворов - Аквариум

Само през есенната нощ се виждат толкова много звезди. Само в студената септемврийска нощ те могат да се видят толкова ясно, като сребърни гвоздейчета на черно кадифе.

Колко много от тях ни гледат от студената, черна пустота. Ако се погледне Голямата мечка, то до ярката звезда, онази която е на извивката на дръжката на черпака2, може да се съзре една мъничка звездичка. Тя може би съвсем не е малка, просто е много надалеч. Може би това е грамадно светило с десетки огромни планети наоколо. А може да е галактика с милиарди звезди…

2Тук авторът има предвид едно от имената на съзвездието Голяма мечка, а именно „Черпака“, употребявано от някои народи. (Бел. пр.)

Ние, разбира се, не сме сами във Вселената. В космоса има милиарди планети, които много приличат на нашата. Откъде накъде ще се смятаме за изключение? Не сме изключение. Ние сме такива, каквито са и всички. Освен може би формата и цветът на очите. Жителите на едни планети да са със сини очи, като на полковник Кравцов, на други — зелени, триъгълни, със зеленикав оттенък. Но с това, изглежда, се изчерпват и всички разлики. Във всичко останало сме еднакви — всички ние сме зверове. Зверовете, разбира се, са различни: мислещи, цивилизовани и немислещи. Първите се различават от вторите по това, че се стараят да маскират зверската си същност. Когато имаме много храна, топлина и самки, можем да си позволим да сме добри и състрадателни. Но щом природата и съдбата ни поставят въпроса в упор — единият да оживее, другият да загине — веднага забиваме жълтите си кучешки зъби в гърлото на съседа, брата, майка си.

Всички сме зверове. Аз поне съм и не се старая да го скривам. И обитателят на дванадесетата планета на оранжевото светило, скътано в недрата на галактиката без име — и той е зверище, само че се мъчи да изглежда добър. И началникът на разузнаването на 13-та армия, полковник Кравцов, е звяр. Той е едно зверище, което рядко се среща. Дребен, стегнат, лицето му — красиво, младежко, малко надменно. Усмивката — широка, подкупваща, но ъгълчетата на устните му винаги са отпуснати надолу — признак на сдържаност и точна пресметливост. Погледът му е съкрушителен, впива се в теб. Кара събеседника да мига и да го избягва. Ръцете му са фини, не са пролетарски. Полковнишките пагони много му отиват. Хората от този тип понякога имат съвсем странни наклонности. За някои от тях съм чувал, че събират ръждясали копейки. Интересно, нашият полковник по какво си пада? За мен и за всички нас е една загадка. Знаем учудващо малко за него, а, той знае всичко за нас. Той е звяр. Малък, кръвожаден, смъртно опасен. Знае целта си и върви към нея без заобикалки. Познавам пътеводната му звезда: казва се власт. Той седи край огъня и по скулестото му волево лице пробягват червени сенки. Черен правилен профил. Червени сенки. Нищо повече. Никакъв преход. Никакви компромиси. Една грешка да направя и той ще ме стъпче, ще ме размаже. Ако го излъжа, ще го разбере по очите ми — има могъщ интелект.

— Суворов, ти искаш нещо да питаш?

Ние сме сами покрай огъня в една малка падинка в безкрайната степ. Колата ни е скрита ей там, в храстите и на шофьора му е разрешено да спи. Пред нас е дълга есенна нощ.

— Да, другарю полковник, отдавна искам да ви попитам… На вас са ви подчинени стотици млади, умни, перспективни офицери с великолепна подготовка, с изтънчени маниери… А аз съм селянин, не съм чел много от книгите, за които говорите, трудно ми е във вашата среда… На мен не са ми интересни писателите и художниците, от които вие се възхищавате… Защо избрахте мен?

Той дълго се занимава с чайника, вероятно размисля дали да ми каже нещо обикновено за моето трудолюбие и съобразителност или да ми каже истината. В чайника вари едно варварско питие: смес от кафе с коняк. Пийнеш ли, денонощия няма да помислиш за сън.

— Ще ти кажа, Викторе, истината, защото сам я разбираш, защото е трудно човек да те излъже, защото ти трябва да я знаеш. Нашият свят е жесток. Да оживееш в него можеш, само ако катериш нагоре. Спреш ли, ще се сгромолясаш и ще те стъпчат онези, които по костите ти ще тръгнат нагоре. Нашият свят е една кървава безкомпромисна борба на системите: едновременно с това — и борба на личностите. В тази борба всеки има нужда от помощ и подкрепа. На мен са ми необходими помощници, готови на всичко, готови на смъртен риск в името на победата. Но моите помощници не трябва да ме предадат в най-тежкия момент. За това има само един път: да набираш помощниците си от самото дъно. Ти си ми задължен за всичко и изгонят ли мен, ще изгонят и теб. Ако аз загубя всичко, ти също ще загубиш всичко. Аз те издигнах, аз те открих сред тълпата не заради талантите ти, а защото ти си човек от тълпата. Ти на никого не трябваш. Случи ли се нещо с мен, отново ще се намериш в тълпата, загубил властта и привилегиите си. Този начин на избор на помощници и телохранители е стар, колкото светът. Така са правили всички управници. Предадеш ли ме — губиш всичко. Точно така и мен намериха в прахта. Моят покровител върви нагоре и ме тегли след себе си, разчитайки на моята подкрепа в каквато и да е ситуация. Ако той загине, кому съм притрябвал?