Захари Стоянов - Записки по българските въстания

— Това е съвършено вярно — поема други думата. — Аз зная, когато през години си един от нашите другари, който се занимаваше с авджилък, уби един азъл (дива свиня — мъжка). Както му е редът, ние го опърлихме и очистихме и турихме на огъня една част да се вари. Чакахме час, чакахме два, чакахме цяла нощ, месото не увира, а, напротив, става още по-яко, като восък. „Тук има нещо“ — подума дружината и няколко души се завзеха да разглеждат лова. Какво да видим? Ушите на мнимия азъл бяха пълни с памук, а на предния му крак се намери сребърна халка, която по всяка вероятност е била пръстен. Всинца се уверихме отпосле, че убитият азъл е турчин, комуто и името научихме. Той беше от близкото село, умрял неотдавна.

Разказвачът се е кълнеше, че е очевидец на това, и слушателите го зяпаха с отворени уста; а малките момчета трепереха от страх и се увираха около огъня. Една вечер, след подобни разкази за вапири и таласъми, проводиха едно малко момче да види навън защо лаят кучетата. Две крачки не беше отстъпило още от вратата това момче, когато изрева, колкото му е силата, и падна на земята. След като се окопити, попитаха го що е видяло и то разказа с ужас, че до малките кошари седял белобрадат циганин, с чибук в ръката, лулата на който била като пръстена паница. То извикало, защото циганинът му махнал с ръка да отиде при него.

— Трябваше да се прекръстиш — забележи един от овчарите, който беше ходил само до Света гора.

— Трябва да не хвърляте тука наблизо сапунената вода, защото на нея много се трупат злите духове — каза втори.

— Местата, гдето се хвърля сапунката, водениците, юртлуците, върбалакът, кьоравите кладенци, старите гробища, мочурливите места, са най-любимите обиталища на тия духове — потвърди трети и така нататък.

Освен това котленци благоговеят до баснословна степен пред своите богати съотечественици, с които се хвалят, где седнат и где паднат, не че тия последните са направили някоя добрина, което е изключителна рядкост между всички богати, но просто така, защото имали много пари, ходели често в Цариград, познавали се с много паши, а най-главното от глупост и дебело заблуждение. Ако да нямаше по света подобни слепи обожатели на блясъка и на богатството, които са спокойни само тогава, когато им се завие камчикът около врата и когато им ударят по петдесят тояги по краката, то не би имало и хаджии, чорбаджии и различни други тунеядци, съществуванието на които е възможно само при низостта и подлизурството.

Вечер не се минуваше да не разискват моите овчари кой е най-богатият хаджия, кой имал най-голям почит при пашата и пр. Най-големият техен господ е хаджи П., стар скъперник-чорбаджия, името на който се произнася с гордост и почитание от всеки котленец. Ако някой овчар случайно се е бил срещнал негде по пътя да пътува с него заедно или пък умният хаджия го е поканил да бъдат другари, за да има едно мекере със себе си, за да му чеше коня по ханищата, то обрадваният овчар не забравя това важно произшествие за дълго време. Прави-струва, той ще намери случай да отвори дума за това и ще захване да разказва някоя анекдота из неговия живот, като не пропуща и най-малкото му движение. Не дай, боже, пък, ако се е удостоил да носи на коня си или на гърба си тежката кесия на дяда хаджия, който като известен навсякъде по богатството си, за да избегне всякоя опасност, често е употребявал подобни хитрости. В такъв случай с нашия овчар дума не можеше да бъде вече, без да смята бедният, че с това си е наместил кокалите или е убил слабия си сиромашки конец.

Един от тия чистосърдечни християни, който така също имал честта да пътува с котленското слънце от Котел до Добруджа, вечер не пропущаше да не разказва за това свое пътувание. Особено впечатление му направила нему постъпката на богатия хаджия, когато пристигнали на хаджи Гергювия хан в X. Пазарджик. Вечерта били заклали много кокошки, по причина на многото пътници, главите на които хвърлили в ближния боклук като непотребни и ненужни никому, от които всеки имал отвращение, даже и просяците.

Него време една кокошка се продаваше по тридесят пари. Но дядо хаджия погледнал другояче на работата; онова, което не било потребно и на просяците, за него имало ценност. Щом той зярнал нахвърлените кокоши глави на боклука, за които било давано пари, макар и от другиго, изкомандувал на своя подчинен роб — повече послушен, отколкото купените робове — да събере всичките окаляни кокоши глави, които били очистенн и наготвени от самия хаджия. Вечерта, когато другите гости от хаджи Гюргевия хан яли сготвени кокошки, хаджи П., който притежава тринадесят къшли в Добруджа, който дава таин на половината султанова ордия, който има близо до хиляда коня хергеля и пр., задоволил си апетита с кокоши глави, събрани от нечистия боклук… Освен това той заповядал на своя роб-другар да заплати виното от джеба си, за да се уравновеси сметката, тъй като приготвението на ястието хаджията приписал на себе си. Идете после това и утвърждавайте, че нашите богаташи знаят защо живеят на тоя свят, че от тях може да се очаква нещо добро, че тия имат человеческо сърце и душа. Излишно е да доказваме това с факти. Всичките наши богати чорбаджии , които са достигнали какво-годе богатство, това тия са направили чрез различни зорбаджилъци, притеснения и лъжи. Другояче е невъзможно. Разбира се, че това правило допуща някои малки изключения.