Захари Стоянов: Записки по българските въстания

Пловдив, 22 януари 1884 г.

Преди да започна разказа си, съответствующ на заглавието на настоящата книга, аз моля читателите си да имат минутно търпение и ми позволят, за да ги запозная с някои предварителни обстоятелства, некасающи се до главния предмет на книгата.

Който от читателите не намира занимание в описанията, изложени в първите две глави, то той свободно може да ги изостави и върви напред. Аз намерих за добре да поместя тия предварителни разкази, със съгласието на разказвача, както той си ги бе изложил от по-напред.

По-голямата част от жителите на така наречените балкански села: Жеравна, Градец, Ичера, Медвен, включително с Котел, се занимават с овчарство. Но тъй като пасбпщата на тия села не благоприятствуват на стадата, от една страна, а, от друга, че ако всичките скотовъди би докарали своите овце в родното си място, не би се побрали в околността, то от старо време още тия са си намерили леснината где именно трябва да отвъждат стадата си. Тия места, гдето зиме и лете живеят котленските овчари, както ги наричат въобще, без да ги ра тая местност, макар овцете да не стават дотолкова едри и максулни, както става това в Добруджа, но тия се пък славят със своята добра вълна, наречена „карнобат къвърджи“, която завинаги се продава един-два гроша по-скъпо.

Няма почти един от тия овчари, който да не е притежател по на няколко овце. Най-богатите от тях, повечето котленци, имат 1000–2500 овце; други по 500-800; трети, наречени средня ръка, от 200–300, а най-сиромасите от 25–100. Въобще, човек, който не притежава ако не повече, то поне 10–15 овце, не се приема да бъде овчар с плата за определено време, защото „него не го боляло на сърцето за имането“, казват тия зделят на села, са Добруджа и Карнобатското поле. В последната Ония от богатите освен овце притежават и къшли, наи-много в Добруджа, в Балчикско, Мангаленско, Пазарджикско и Кюстендженско, на които къшли освен своите овце прибираи други вънкашни овчари, тъй щото на една къшла се събират от 10–20 души дружина с по 5000–12000 овце. Тях ги разделят на няколко сюрии: яловина, шилета (така се наричат ягнетата, след като ги отбият), сагмал (овце за доене) и празове, или кочове. Тия последните отделят от общите сюрии само есенно време. След като намесят овцете, което бива пролетно и есенно време, по Димитровден и Гергьовден, когато става преместението от една на друга къшла, дружината избира помежду си едного да им меси хляб и да приготовлява гозба, което се върши един път в неделята.

Тоя последният, който се нарича одаджия, не ходи да пасе овце. Останалите от овчарите ходят с овцете, а някои си отиват в село при семействата си, гдето живеят по един, най-много два месяца. Това отсъствие си има определеното време през годината, което строго се съблюдава. То бива обикновено по Великден, Гергьовден, Димитровден, Заговезни, Рождество, Велики заговезни и понякога за Голяма св. Богородица. Това време се избира именно затова, защото тогава овчарите са най-свободни.

За глава на всичката дружина се счита ступанинът на къшлата; но без съгласието на дружината той не може да си наложи волята за каквото и да било. Всичките разноски и приходи, направени подир овцете, разхвърлят на овца, тъй щото всеки плаща и приема съобразно със силата си. Ако разходите се падат по 10 гроша на глава, то оня, който има 25 овце, ще заплати 250 гроша и т.н. Същото това става и с приходите. На стотях овце се отделят още по четири процента, наречени хак, които се раздават на всичките овчари. Ония, които владеят голямо количество овце, пада им се да дадат, а другите, които притежават по-малко количество, приемат. 5–6 глави се пада най-много на човека да получи за шест месяца.

Освен тия къшли овчарите от горепоменатите села ходят още и по турските врата, гдето се събират в по-малко число, от 3–5 души. Турчинът, ступанин на къшлата, колкото овце има, предава ги на овчарите и се оттегля настрана, без да се меси в нещо. Тия последните избират помежду си най-имотния за глава, когото наричат кехая. На турските къшли въобще, гдето безписменият ага не се интересува от нищо и всичко остава на добросъвестността на своя кехая, овчарите прекарват с по-малко разноски, отколкото по котленските къшли, гдето спекулантинът хаджия дращи с пачето перо по обвития с кожа тефтер, както му скимне.

Няма нужда да ви разправям, че тия овчари киснат в дебело невежество и простотия във всяко отношение. 15–20 души живеят в една стая, наречена колиба, без никакви прозорци и постелки. Когато ще лягат да спят, тия се увиват с различни неочистени кожи, недавна одрани от гьрба на умрялата от болест овца. Още по-лошава е тяхната храна; като се изключи времето, през което доят овцете, когато сиренето е в изобилие, единствена тяхна гозба, останалото време от годината тия нагъват сухия хляб.