Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Четирмата тия „комици“ не са други никои освен Каблешков, Найден П. Стоянов, Георги Търнев и даскал Стефан из Казанлък. Първите двама са живите, за които разказва Дочо, а на последните отсекли главите. Едната ока алтъни намериха в Търнева, които били около 800 турски лири. Но за това по-после.

От оръжието само една кама беше останала, която висеше под дрехата ми.

Единственото си оръжие — камата — аз оставих още вечерта в шумата, защото в тъмнината не можах да я намеря.

Освен Каблешкова аз бях първият комита, хванат от правителството по тия места, та затова башибозуците не знаеха още навярно що за хора са тия комити.

Ако у турците съществуваше по-точно изчисление на дати и на часове, то непременно щяха да ме объркат, но тия не се мразят с подобни тънкости.

По онова време, дордето не бяха убили още Бенковски, овчарите по Балкана ни разказваха, че уж имало убити две-три жени в планината, облечени в мъжки дрехи. Тия били родом от Клисура или Коприщица. Доколко това е истина, аз не зная.

Ножовете са ак- и каракапзалии (с бели и черни дръжки), но аккапзалиите се най-много славят, те са възпети в бабаитските песни.

Турското изречение „Султан Мурадън гюиюнде, хердез мурадънъ ереджек.“

Както ние наричаме турците с едно общо име, като османовци, хаановци и пр., същото това правят и тия последните. В Троянско, в Ловчанско казват тия на българите петколар ; в Търновско и по целия Тузлук и Герлово — колилер ; в Шуменско и Варненско — устоянлар ; в Западна Тракия и в Сливенско — юванлар ; към Одрин и кърджалъка — тонколар и пр. Прочее, под думите „каракалпаклии петковци“ Хасан Пехливан разбираше българите.

Всяко хващание на един комита съставляваше тържество за късогледите турци. Когато хванаха малко по-после четирма другари от Ботевата чета: Сава Пенев, Н. Обретенов, Димитрото и Стоян, сам троянският каймакамин се беше разпоредил да се нареди конвоят по следующия ред, като тръгне за града: най-напред да вървят цигуларите цигани и два тъпана, после тях Н. Б. каймакаминът, вьзседнал на кон заедно със сина на башибозушкия бинбашия Хасанаа, 14–15 годишно читаче, с ятаган на кръста, два пъти по-голям от боя му, и със син сукнен чепкен, когото баща му от малки години още беше взел да възпитава как се хващат и колят комити. Подир тях идеха заптиите с кривнати към очите мустаки; сетне главата на Стояна, натъкната на кол и носена от един българин; тримата другари, вързани наопак ръцете; башибозуците, а най-подир вече различни любители, повечето цигани, които решават съдбата на хванатите. Тържеството минува през главната улица, а българите от дюгените стават на крака и вземат темане от земята. Азите от конака са длъжни още с турена на гърдите ръка да казват усмихнато: „Честито, ефендим!“ Със същото тържество влезе в Троян и Каблешков с другарите си.

Т. е. Бенковски, за когото те вече знаеха.

Троенци, малко и голямо, помнят още тоя благороден мюдюр, последният представител на турското владичество в тяхното селце. Него сварили в селото в 1877 г. руските войски. Когато са вече идели казаците, тогава той се обърнал към троенци и им казал:

— Е, прощавайте вече, комшулар. Моето царство се свърши, не съм вече ваш мюдюрин, имате нови мюдюри, от вашата вяра. Бог да ви е на помощ!

Това казал той и шибнал своя кон към Балкана. До това време отблъсвал башибозуците и пазял троенци като своите две очи. Доколкото знаем, тия последните, макар че са били покъртени душевно от своя мюдюр, но пак били увлечени от тогавашните разпалени страсти и некавалерски се отнесли със семейството на своя благодетел.

Турското бана башла . В бабаитския катехизис тая дума е твърде позната и свята. Много нещастни раи в по-старите времена тя е снемала от бесилищата.

Отпосле Каблешков ми разказа, че когато ги нападнали в планината, Волов, който бил останал да пие вода пра един извор, изгърмели отгоре му я го убили. Разбира се, че това не бе вярно, защото Волов се удави в р. Янтра, при Бяла, после двадесет деня.

Гл. том II от нашите записки.

В 1888 г. тоя дядо Беню Цървулджията беше повикан като пострадало лице по делото на Яка разбойника в София, който беше го обирал и водил по планината за пари. В показанията си той изповяда в заседанието на съда, че Яко му вързал ръцете и щял да го коли на неговата мандра. Но преди да стане това, той, Яко, заповядал да заколят един овен, от стадото на дядо Беня. „Господин войводо, не бива ли вместо овен едно яренце да си заколите, те са по-сладки“ — казал дядо Беню. На въпроса от страна на прокурора защо е той поискал яренце, а не овен и как му е дошло на ума за подобни работи във време, когато ще да го колят, дядо Беню отговори: „Е, мило ми беше за овена, защото повече струва!“ Всичката публика кихна, та се засмя. Та думата ми е, да се не чуди никой, че дядо Беню и другарите му, които са със същите понятия, са били против вьстанието. Който е турял своя живот по-горе от добичето, може ли да се предполага, че ще да се занимава с някаква си свобода?