Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Както виждате, работата е била съвсем проста. Около кошарата на овчаря-българин е имало заложена пусия от башибозуци, които си надували спокойно чибуците, а овчарят е ходел да примамва скитающите се полуубити бунтовници. Иди после всичко това и недей кла нерязаните турци! Ако башибозуците замръкваха и осъмваха по усоето да чакат комити, то това бе тяхна свята длъжност, тия бяха в пьлпото си право. Как постъпихме ние с турските комити по късно, когато тия, някои от гях само, не искаха да се предадат? Видях едлн път, когато в с. Попкьой, Разградско, носеха главите па няколко души, с песни, а управителят Х. А. ги награди… Как постъпят в това отношение цивилизованите християнски държави не с друговерци, а с техните кръвни братя? Кървава картина се представя напредя ви, щом отворите историята.

Каракачанските овчари (куцовласите), конто са в изобилие по планината лятно време, твърде кавалерски се отнесоха с бунтовниците, като че тия последните за тяхно добро да бяха въстанали. И турците даже не отстъпваха от да не покажат своя мерхамет… „Като вървехме през планината — разказва Н. Обретенов и С. Пенев, — другарят ни Воойновски зярнал една говедарска кошара, в която стоял стар турчин и си варял кафе. Ние заградихме кошарата, да му не дадем време да избяга, и можаше да го запушим вътре, без да се помрьдпе. «Ага, виждаш работата в що се състои, ние сме комити, като две и две четири; но от вас не искаме друго нищо, освен хляб» — казахме ние на полууплашения ага. Той отговори, че ни е познал, прели да му се обадим, и ни покани учтиво да насядаме. Свари ни по едир горчиво кафе, което зае мястото на небесна манна, а после се разпореди и за ядене. На трьгвание, когато всинца се изправихме напредя му да му благодарим като на баща и Войновски извади да му даде една лира за доброто гостоприемство, то той отблъсна парите, и каза, че не е ханджия и че като ни е нахранил, изпълнил си е мусулманската обязаност. После ни показа пътя, като ни предупреди где имало башибозуци и где не. Българите не постъпяха така. Освен предателството, ако някой измежду тях се намереше по-добър, той питаше най-напред колко пари ще му заплатим за труда!!…“ При разказа на двамата приятели аз ще да прибавя това, че не познавам ни едного бунтовника, който да не е бил издаден от българи.

Ето що за човек бил тоя бае Станчо, за участта на когото аз се научих отпосле от Станча Георгев, един от нашите другари, който бил закаран в Тетевен след разпръскванието ни. Същия ден още или по-после башибозуците се известили, че бае Станчо имал среща с комитите в планината. Разбира се, че никава церемония не е станала с него, на минута още той бил хванат и подложен на строг изпит. Дали турците са видели с очите си, когато той ни отведе в гората да ни показва пещерята, или някой от нашите предадени другари са го издали, аз не зная. Зная само това, че той бил подкаран към Балкана, под ударите на ятагана бил принуден да покаже мястото, где сме скрити (разбира се, че турците знаели вече кои са четирите лица, т.е. ние, войводата и попът). Когато конвоят с нещастния бае Станча достигнал до един мост на р. Вит, то той, бае Станчо, като сметнал, че не ще може да противостои на боя и ще бъде принуден да ни изкаже свърталището, хвърлил се от моста долу в реката, гдето и издъхнал мъченически! Аз ме е жал, че не зная повече подробности за тая благородна постъпка на покойния, който, може да се каже, собствено за нас стана жертва, само да не ни предаде в душамански ръце…

На следующите места по Стара планина имаше нея нощ бунтовници: между селата Нейково и Жеруна бяха сливенската чета с предводители Стоил войвода и Иларион Драгостинов; около Котел или по-долу, мисля, се скиташе една четица, излязла от Трявна; около Мара Гидия се намираше четата на Цанката Дюстабанов из Габрово; в Дряновския манастир се бореха други юнаци; Средня гора бе пълна с въстаници от IV окръг; избягналите батачени не бяха се прибрали още, т.е. всеки имаше право да убива батаченин, гдето го срещне и намери; коприщенското отделение под началството на Волов, Икономов, Каблешков и пр. се намираше малко по-настрана от нас, без да се знаеме един други и пр., и пр.

Казах, гдето му беше мястото, че когато потеглихме за планината, ние имахме при себе си достатъчно количество пари. Тия пари бяха събрани от въстаналите села, приготвени от по-напред за данъци на турското правителство. На нас ги поверяваха селяните, за това да им доставим оръжия уж. Но като се потъпка въстанието, ни оръжие можеше да се купи, нито пък имахме възможност да повърнем взетото количество. На много пъти из планината Бенковски предложи на о. Кирила да хвърли от гърба си тоя метал, понеже той го носеше в калугерските дисаги, или просто да ги спусне в някоя хралупа, като нещо излишно и ненужно; но светиня му се не съгласяваше. „Суха мъка тъй лесно се не хвърля“ — отговаряше той и следваше да пъшка под тежкия товар, понеже парите бяха изключително бели меджидии. Кому мина на ръка тая „суха мъка“ — читателите ще видят по-долу. Така също беше останал у нас и кръстът от поибренската черкова, който се носеше пред четата във време на въстанието.