Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Кочо Чистеменски, както ще да се види по-натагьк, си е оставял работата по няклко дена, да учи роли. С ролята Велизарий той е трогнал дотолкова публиката, че английският консул, който гледал много пъти Шекспира, пожелал да се запознае с Кочо и му подарил две лири. Питал го той, где се е учил, без да знае, че сиромах Кочо бе безграмотен. Друг му четеше, а той учеше ролята си наизуст. Колко е горяло неговото сърце!

Приятелите и познайниците на Драгостинова уверяват, че той не искал да учи в училището българска история, защото като арбанасченин не бил се отърсил още от заразителния по него време елинизъм.

Димитър Иванов Горов е родом от с. Пещера, Т. Пазарджишка околия. Дошел от малък в Гюргево, с българската си икономия и със занаята си — свещарство — той сполучил да стане гюргевски гражданин, с капитал от няколко хиляди жълтици и с фабрика за правене свещи и сапун. Всичко това богатство Горов пръсна по народни работи. Той е едничкото лице, което изпроводи четата на Хаджи Димитра до Вардин и четата на Ботева до Бекет. Апостолите в Гюргево цялата зима преминаха на негови разноски, той отиваше всеки ден да им става гарантин на полицията, неговата къща беше отворена за всеки бунтовник. Когато се освободи България, Горов имал слабостта да мисли, че хора като него, които са си прахосали и последната парица по народни работи, ше да им бъде отворена вратата навсякъде. С тая мисъл той продаде всичко, щото му беше останало, и тръгна с Л. Каравелов да следи освободителните войски. След дълги преследвания и търкаляние по ханищата из България без пара, без половина, от страна на министерството Бурмов — Начевич, което преследваше всичките бивши поборници, най-после на Горов се даде една службица; но докачен и ядосан, горещият патриот скоро заболя от неизлечимата гръдна болест и се помина в Трявна, в голяма бедност, през 1882. година. Горов водеше сестрата на А. Кънчев, която така също умря, по-напред от своя съпруг.

Трябва да знаете, че българският народ него време минуваше за 7 милиона, и учено, и официално. Градовете Русчук, Пловдив, Търново и пр. се брояха, че имат по 50 000 души жители, повечето българи. Както виждате, патриотическите тенденции не са били чужди и на положителната наука.

Стамболовите думи се оправдаха твърде скоро. Малко след минуването на Славкова в България правителството го хвана около Орхание и това стана причина да възпре агитацията, а другите апостоли започнаха да се пазят.

По това време между апостолите и двамата деятели, Каравелов и Ботев, съществуваше известна студенина и несъгласие.

Волов се познаваше с бай Иван още от есента, както казах по-горе. Когато той дошел в Царацово от Троян, отекъл му целият врат от една пъпка до такава степен, щото не можал вече да говори. Бай Иван ходил по двора умислен и се чудил що трябва да се прави. „Да го закопаеме в нашите гробища — говорил той на верния си съсед Божила, — то ще да ни попита: кой лежи в новия гроб? Да го хвърлим в Марица, водата ще да го изхвърли.“ Волов, който недочул тия въпроси и отговори не твърде от приятно естество, но разбрал каква е работа, поискал перо и книга, върху която написал: „Заведете ме при доктор Рашка в Пловдив. Ако умра, да знаете, че името ми е Панайот Волов от Шумен.“ На другия ден Колю градинарят карал покрита кола за Пловдив в която се намирал Волов, облечен със селски потури. Направената операция от доктора била сполучлива.

Панагюрското въстание (IV окръг), както и приготовлението е описано в следующите книги: Автобиографията на Райна поп Георгева (на руски), в която тя говори повече за своите страдания; Судьба села Панагюрища в 1876 году, написано от някого си Бугарин и поместено във втора книга на Родное племя (1877 г.), твърде накъсо и повърхностно, и най-после Десетдневното царувание от А. Шопова. Тоя последният, високоучен мъж, при всичко че е имал най-грамадните факти за Панагюрското въстание, побоял се е да го опише, както си е то всъщност, засрамил се е да извади пред света истината. Той оставил настрана своите храбри комшии и ги заместил с едно кречетало, някой си охтичав Л… и, за голямо удивление, тоя Л… е бесарабец (sic). За да направи евоята книга още по-чужда за българския народ, той го докарва от Русия (инак може ли я? На посредствените автори героите трябва да бъдат учени, да цитират: Гетя, Байрона и пр., трябва те да са живели в Европа, другояче е невъзможно), една идиотка, именуема Олга , която аха и оха на всяка страница за потайностите на платоническата любов и за други още глупости, с които е изпълнена цялата книга.