Захари Стоянов - Записки по българските въстания

— Навярно нас изпращат в Пловдив, гдето трябва да украсим бесилницата! — каза стреснато Каблешков, защото Ловеч не беше от ония големи капии, гдето да разглеждат и осъждат съвършено; ето защо ние очаквахме с нетърпение от ден на ден да ни подкарат за друг, по-голям град.

После малко той ни каза скрито, че е решен да се убие, защото се чувствува слаб да издържи многобройните изпити, придружени с мъки, и по тая причина може да обади някои работи, от което ще да пострадат други сиромаси. От тримата другари пътници, освен Ботю, който беше здрав и як мъж, останалите двама едвам можаха да отраят два-три часа по пътя, а особено ако се случеха заптиите някои проклети хора. Сухите като дърво цървули, които събраха оттук-оттам, едвам бяха се закачили на краката им. Дордето наближи време да тръгнат, Каблешков го втресе съвършено; но това не побърка заптиите да го оковат в дебели синджири и белезници. Когато ги изкараха на двора обаче, гдето Каблешков не можеше да се държи на краката си, турците се принудиха да му докарат един слаб кон, върху който го качиха, а отдолу, под корема на коня запетляха краката в букаи.

Нашата жива раздяла с тримата пътници беше от ония, които рядко се случват в човеческия живот. Синджири, букаи, лалета и белегчета, глад, бой и мъки, бесилка, отиванието на трима едномисленици и братя по чувства в пълна неизвестност, оставанието на други сам-самниничък между 60 души турци и цигани — ето ти съдържанието на грозната картина! Ни братска цалувка по студени устни, ни приятелско стискание на ръце — да не би да събудим вниманието и любопитството на сто и толкова очи, които стреляха внимателно нашата раздяла. Мрачни и отчаяни погледи само, на които помагаше тъмният затвор, горчиви въздишки и предстоящи приготовления за нови, по-страшни борби бяха единствените пориви при тая раздяла. Па защо ли много думи, горещи цалувки, ахания и охания там, гдето говори самото сърце, чистата душа и нефалшивите чувства? Защо? Нека с тях си служат дипломатите, предателите и експлоататорите.

Каблешков на кон, а двамата му другари, познатият на читателите вече Ботю и Н. П. Стоянов, по крака, скоро оставиха ловченския конак и взеха из улицата наляво, придружени от около седем-осем заптиета.

— Коренът ви да се изсуши! — казаха няколко души от затворниците, които гледаха от прозореца и на които фанатизмът бе временно възбуден.

— Тях в Пловдив ще да обесят, а тебе тука — ми каза един турчин, като ме опъна за ухото в същото време.

Мина се ден, минаха се два, четири, пет, една неделя, а за тримата комити забравиха вече не само турците от „парцала“, но и аз. На втория ден беше, когато Ахмед чауш съобщи като „тайна“, че тримата комити са откарани за Търново в големият мезлиш. И това се забрави. Но няколко деня подир това тоя същият Ахмед чауш се изправи ненадейно на прозореца, когато повече затворници спяха.

— Ставайте да ви обадя една новина; но нека дойде и Джендаки (моето име) — каза той.

— Нашите комити — продължи той, — Телеграфът, другарят му с дългата брада и онова младото момче, помните ли ги?

— Да — отговориха някои, — възможно ли е? Вчера бяха при нас.

— Първият от тях (Каблешков) се е самоубил в Габрово, а вторият (Найденов) е умрял по пътя — допълни чаушинът.

Гръмогласно и продължително едно „бре-е-е“, което излизаше от устата на около петдесет души, съболезнователно едно „бак-бак“, което се изказа, като че вървеше по ноти, се разнесе из грозния „парцал“. Върнаха се затворниците по местата си, насядаха и разискванията и размишленията се започнаха за съдбата на пострадалите. Темата беше добра, можеше да занимае затворените няколко часа, ако не и деня, още повече че случката с Каблешкова заключаваше в себе си н нещо странно, дело бабаитско. Глупост и срам би било, ако се предположеше на минута даже, че суровите тия хора, сбирщина от крадци и убийци, е била трогната за участта на две презрени същества, и гяури, и комити. Не. Но най-после допуснете, че и тия, макар и такива, имаха човешко сърце и душа, можеха минутно да бъдат поразени от жестокото събитие. За положително аз мога да кажа това, че никой от тях се не засмя, никоя уста се не отвори да скверни и злослови падналия мъченик. Сетне, вече, когато от дума на дума се дойде до заключение и обсъждане на причините, които са заставили жертвата да се самоубие, тогава чак вече се даде ход на фанатизма.

— Брей, кой му се надяваше! Един кривач душа имаше в тесните му гърди — каза Кискин Пехливан и опъна своя мустак. Той разбираше Каблешкова.