Захари Стоянов - Записки по българските въстания

От тях всичките в нашия „парцал“ туриха само Димитра Панталонджията, когото на другия ден с помощта на една бяла меджидия, заклещена между пръстите на чаушина, извадиха го по на добро място. Кдблешков, когото беше втресло в това време, надигна се, кашля, въртя, сука, намери време да се доближи до Димитра, комуто вдъхна кураж и даде наставления какво да говори и как да се държи пред турците. Не беше той така от простите и обикновени комити. Рицарската му и идеална душа и убедителното му слово не можаха да не повлияят поне минутно и върху убийците и конекрадците турци и цигани от затвора, от които и най-долният, и най-ничтожният бяха убедени в това време, че са сто пъти по-горе от всекиго българина. Много пъти, вечер, около нашия синджир се натискаше пъстра навалица, да слуша какво ще да разказва Телеграфът. Тук не липсуваше и горделивият турски бабаитин, легнал по очите си или се изкеврил на една страна с опулени очи срещу разказвача; пехливанинът помак с нарочно отворени гърди, покрити с дебело руно косми и с подпършени ръкави, готов на всяка минута да плесне ръце за борба; дивият и отчаян черкезин, че не е свободен в такова благоприятно за яма време; най-после веселият циганин, който не преставаше да си дръгне разчорлената нечиста глава. Даже и малката ламбица, монопол само на бабаитите, се преместяше отпред Каблешкова, да бъде по-добре чуто и видено.

А Каблешков с дебела и ръждясала халка на врата, с два синджира, спуснати по слабините му и болните му гърди, които, взети изцяло, повече тежеха от неговото същество, разказва различни масали и фантастически приключения с възточно съдържание.

— Колко гроша получаваше в месец, когато беше телеграф — питат турците.

— Хиляда — отговаря Каблешков.

— Бре-е-ей? — се чува по целия затвор.

— Ами баща ти колко говеда имаше? — попитат пак любопитните.

— Триста и повече — казва той.

— Тю, и още тръгнал да прави комитаджилък по Балкана — повтарят агите.

— Язък за младините му — повтаряха други, след като свършеше той, и всеки си отиваше на мястото.

— Ако бях един паша, освободил бих тоя българин — заключаваше трети.

Както казах, Каблешков и даскал Найден отричаха още, че са имали първенство в Коприщица; големите смутове в Пловдивско бяха направили да закъснеят сведенията от това село. По тая причина и на тях даваха само по двайсет пари на ден за хляб, както и на другите затворници, които пари бяха твърде малко, да може да се нахрани човек. Затуй сговорихме се двама с него един ден да направим демонстрация на двора, когато ни изкарват по вън, което ставаше сутрина и вечер; но в това време, когато се намира в конака каймакаминът и негово преосвещенство Йосиф Ловченский, който по онова време беше там български владика. Тая демонстрация се състоеше в това, да легнем сред двора, като ни кара заптието, което непременно, както смятахме ние, ще да обърне внимание на големците, ще попитат защо лягат тия момчета, а ние тогава ще да отворим уста да си изкажем претенцията. Демонстрацията стана наистина, но плодът й беше тоя, че на заптиите беше заповядано, ако не станем с добро, то като кучета да ни завлекат в затвора. Понеже при нас в синджира беше вързан и Найден, който се отказа да вземе участие в нашата демонстрация, то ние само двама налягахме на земята, а той клекна на колене до главите ни, защото общият синджир неволно го опъваше. За да покаже, че не е „бунтовник“, той следваше да протестира и ни викаше: „А бе какво направихте?“ Но като се даде воля на заптиите да ни влекат към затвора, най-напред него изгориха през кръста с тоягата. Той скочи на крака, а ние лежим още и чакаме удовлетворение. Припасаха и мене два-три пъти, аз се огънах, но не бутнах; но като повториха и потретяха, намерих се при даскала Найдена. Оставаше само Каблешков, половината му тяло на земята, а половината вдигнато със синджира. Един го биеше с тояга, а други го ритаха. Той не мръдна от мястото си, което страшно разлюти турците, в това число и затворниците.

— Удряйте бе! Какъв е тоя маскарлък, един царски душманин да продава комитаджийски сербезлък в двора на конака? — говореха мнозина.

Всички бяха побеснели. Каблешкова завлякоха в затвора за краката, а главата му се удряше от неравния калдъръм, защото го извадиха от синджира. Него втресе през нощта и чак на другата вечер дойде на себе, си.

Два-три деня после това произшествие, рано заранта на 3 юний, надзирателят на затвора, Ахмед чауш, след като отключи синджира, в който бяха свързани, съобщи на тримата другари — Каблешков, даскал Найден и нашия Ботю, с когото са запознати вече читателите и когото бяха докарали вече обратно от Троян — да се приготовляват, защото ще да вървят на дълъг път, неизвестно накъде. Това неизвестно нарочно може би да беше казано от чаушина, за да придаде по-голяма важност на работата.