Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Оттеглихме се двамата с войводата малко настрана в краището и след разни предположения и решавания дойдохме накъсо до следующите заключения: понеже се разбра вече, че никъде не е имало въстание освен в нашия IV окръг, и понеже се уверихме вече в петодневното си пътувание, че турците са взели най-строгите мерки, за да ни избият до крак, то да се простим вече с дружината, която и така е решила да ни остави, и да си вземем двама очите за към границите на Сърбия или Румъния, па щото даде вече бог. Само двама решихме ние да тръгнем, защото по-лесно можем да се укриеме и нахраниме. Но преди да сторим това, добре щеше да е, ако намерехме сгоден случай да останем в някоя пещеря и там да се похраним няколко деня, за да си посъвземем силите, от една страна, а, от друга — да поутихне малко работата, т.е. дордето престанат турците да ни преследват така ожесточено.

Викнахме при себе си бае Станча, който се намираше още под караул и който не преставаше да си оплаква дните с глас, че изпаднал на нашите ръце, комуто предложихме горньото наше намерение, да ни покаже някое скрито място и да ни донесе веднъж завсякога малко храна, за което му и обещахме 50 бели меджидии.

— Ни парите ви искам, ни хаир желая да правя, моля, пуснете ме, ако сте християни! — следваше да говори бае Станчо, като се теглеше в същото време да върви.

Отпосле обаче той каза с половин уста, че имало там наблизо една дупка, в която сме можели да се скрием за няколко деня. Това каза той и потъна в долината да ни покаже пещерята. Тя беше една грамадна канара, заобиколена от дървета, която ние видяхме отдалеч, и пак се върнахме да отидем при дружината. Бае Станчо се шибна из шумата набързо и каза, че ще да ни донесе хляб, когато му прилегне. Ние се върнахме отново при дружината да се опростим за последен път и да си счупим по малко хляб от оная питка, която неотдавна беше заровена в огъня. Забравих да кажа, гдето му беше мястото, че от който овчар взехме солта, намерихме и малко брашънце (кукурузено), което така също прибрахме, а тук му намерихме мястото да го замесим. Отдалеч обаче ние можахме да съгледаме, че полусуровото тесто на питката се разнема из ръцете на момчетата, които я бяха извадили из огъня и които се биеха кой да вземе повече. Появяванието на войводата не измени хода на работата. Никой не искаше да знае вече кой е войвода, кой е Бенковски.

Далматинците, както и ония момчета, които бяха решили да отидат и се предадат, се обезоръжаваха вече сам. Тия разпасваха от кръстовете си паласки, револвери, сабли и други принадлежности, които хвърляха небрежно из високата балканска бурян; разпараха от калпаците си и дрехите си жълтите лъвчета, кръстове и ред други украшения, които неотдавна, преди една неделя, бяха за тях пръв идеал и съставляваха най-голямото им богатство!

…Пауновите пера, които величествено се развяваха на главите им по коритото на р. Тополница, сега бяха разхвърлени и затъпкани под краката им. Дълбоко униние и покъртени въздишки се слушаха във всекиго, сълзи се готвеха да покапят по изнурените и измъчени лица; но в същото това време, както казах, всеки се приготовляваше за път, кой към Тетевен, кой към Тракия, кой към планината, накъдето му видят очите, и така нататък!… „Свобода или смърт“, клетва за вярност на българското знаме, най-ругателни думи за султана и неговото правителство, а сега — сега предавание и милост на същото това правителство! Виждаше се работата, че това убийство се чувствуваше от мнозина, които плачеха, опустосваха и бързаха. Бързанието ставаше само затова, да не би да довтаса потерята, която, без да гледа на приготовляванията за предавание и връщание, щеше да нападне в най-опасните моменти.

Пушка гръмна в това време там наблизо из долините, която послужи за знак на нашата разнебитена дружина да се пръска по-скоро. Прегръщания и последни братски целувания последваха измежду всичките. Сухите отмалели ръце се кръстосваха по раменете и после пак се отпущаха нанадолу. Ни Бенковски, ни друго някое лице не си отвори устата да успокои отчаяните, да произнесе поне две благи думици. И какви съвети, боже мой! Що имаше още да се говори? На какво трябваше да имаш надежда? И лъжите се вече привършиха. Всички блажени бълнувания, с които ние се въодушевлявахме, когато потеглихме из Тракия, сега бяха изчезнали окончателно и никаква убедителна реч не беше в състояние вече да подействува на полуубитите хора. Бенковски беше велик, когато беше велика и народната воля и желание. Падна народната воля — трябваше да падне и той. Страшно нещо е да има човек работа с гладни отчаяни хора, които са в състояние в две минути да забравят всичко. Нищо не искат да знаят те от своите длъжности и като хора, и като бунтовници: към всичко стават равнодушни и безчувствени.