Захари Стоянов - Записки по българските въстания

— Там ние ще да бъдем посрещнати с венци — обади се някой от момчетата, името комуто съм забравил.

Тия безосновни пориви на радост трогваха донякъде и разочарования Бенковски, който се мъчеше да погледне по-горделиво на своята полумъртва чета. С една реч, ние не бяхме изгубили още надежда за сполука оттатък Балкана, при всичко че и тоя ден ако останехме без хляб, трябваше да се сплуеме.

После заминуванието на водача ни ние се смъкнахме в една долчинка, из която протичаше малка бистра рекичка, водите на която се криеха в гъсти буйни буренаци. Тук ние пуснахме конете да попасат и се спряхме на почивка от точка зрение на много обстоятелства. Първо, че бяхме каталясали вече от глад; второ, че трябваше да се осушим на припека, защото петодневната мъгла ни бе изсмукала и краката ни бяха се преобърнали от мокротата на изгнила риба. Едни от момчетата си събуваха цървулите, други повлякоха по поляната да пасат киселец, а трети се подпряха на ръка да позаспят. Малко настрана в тая същата долина момчетата зярнали едного българина, който се щурал около една нива кукурузи. Тия щели да го хванат, но като били само двама души, побояли се да не избяга от ръцете им. На часа пет-шест души от четата се изпратиха да хванат непознатия, когото не се забавиха да изправят пред нас, побледнял и разтреперан цял-целниничък. Той бе човек на възраст около 40–45 години, сух, висок, с черни тънки мустаци и ако не се лъжа, името му беше Станчо, родом от Колибите. Той беше излязъл нея заран от селото си. Още не беше се приближил до нас, когато захвана да оплаква своето бъдеще, че за него няма вече живот, щом се научат турците за срещанието му с нас.

— Оставете ме, братя, ако сте хора разумни и християни! — говореше той. — За вас, които сте си турили главите в торби, може да няма никаква опасност, но аз съм човек с една къща деца…

На въпроса, що има в Тетевен, в Троян, па и в Търново, въстанали ли са българите, какво се слуша въобще, бае Станчо ни отговори с треперящ глас следующото:

— В Тетевен има 2000 души турска редовна войска и башибозуци, които обикалят всекидневно из гората и се канят да ни колят. Никой не може да се подаде из селото навън… Аз съм излязъл, придружен от двама цигани, които ме чакат там под дървото. Оставете ме да си отида, ако сте християни; бягайте и вие, накъде ви видят очите, докато не ви са подушили!…

Тия думи додето изговори, бай Станчо опита се няколко пъти да се отдели от нас, но ние успявахме да го задържиме. Тонът, с който той произнесе всичко гореказано, и въобще виражението на лицето му можаха да произведат между дружината твърде поразително впечатление. От една страна, надеждата ни за Велико Търново, а, от друга, че в селото има до 2000 души турци, които обикаляли всеки ден по гората, разбиваха вече окончателно и последните ни силици. Страшна гламатевица се дигна измежду дружината, която се увери вече, че пропастта зее напредя ни, че никакво спасение, накъдето и да отидеме, няма за нас. Всеки по своему изказваше своите чувствителни болки. Едни си хвърляха оръжията на земята, други опустосваха часа и минутата, в която са станали бунтовници, трети си оплакваха дните, че ще да се пропадисат млади и зелени, на четвърти се просълзиха очите и така нататък. Нямаше вече войвода, нямаше никакъв ред и команда, страшният бич — гладът — заплашваше съществуванието всекиму. Пред вид на това развълнувано море Бенковски не си направи даже труда да примири момчетата. И той, кактс всинца, сбърка вече конците, не знаеше кой край да хване. Измежду дружината ходеха следующите мнения, които после малко трябваше да станат на решение. Най-напред далматинците потеглиха крак и изказаха желание да се отделят от четата, т.е. да я оставят. Те говореха, че от всичко видено и изпатено досега из планината и на основание на думите, казани от бае Станча, че наникъде из България няма въстание, съвсем напусто ще да бъде да ходят да се скитат гладни, изложени на нечути мъки и неволи. Заради това, понеже бяха снабдени с австрийски паспорти, намислили да отидат в Тетевен и там да се предадат на турския командантин, като кажат, че въстаниците, т.е. ние, насилствено сме ги подбрали със себе си от беловската станция.

С далматинците заедно поискаха и някои от нашите момчета така също да се предадат, като повтаряха да говорят, че предпочитат сто пъти да повиснат на въжето и да издъхнат за две минути, отколкото да се борят с глада цели часове и дни. Това, разбира се, че не идеше на политиката на далматинците, които и отказаха да тръгнат с нашите момчета. Трети казваха, че искат да се върнат в Тракия, да умрат поне до гърба на своите родители; четвърти изказваха желание, че не са в състояние да се помръднат от местата си по причина на слабост, и т.н. Само ние двама с Бенковски оставахме посред развълнуваната дружина и не бяхме изказали още своето мнение, какво именно трябва да правим. Ни едно от решенията на дружината не идеше на нашата сметка. Да се върнем назад в Тракия заедно с ония, които искаха да сторят това, беше съвсем безполезно, защото знаехме като какво добро ни очаква, а главното, че в кое село и дом ще да потърсим прибежище; да отидем заедно с далматинците в Тетевен за предавание, това бе немислимо; да набийме непроходимата планина, на която само видът вселяваше на човека страх и трепет — така също бе невъзможно. Трябва да имаше човек орлово крило, да подхвръкне нависоко над планинските върхове, да кацне в полето, па там вече да води борба за съществувание… Въпросът за разпръсвание на нашата дружина беше узрял вече в продължение на няколко деня. Той можеше да се крепи още два-три деня най-много. Появяванието на бае Станча, неговото решително слово и сълзите му капнаха като мехлем върху изгладнелите и измъчените сърца, ускориха анархията в редовете на дружината.