Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Тук му е мястото да забележа, че ако бяха въстанали и четирите окръга, както Панагюрище, ако това последното заедно с целия окръг останеше да се разпорежда само с местните турци, то аз не се посвенявам да определя, че това въстание щеше да отиде два-три месеца. Няма никакво съмнение, че то щеше да бъде потъпкано по-жестоко, но не така скоро и по такъв позорен начин. Както и да е, но там или другаде, ние трябва да не губим време, но да вървим час по-напред. Смятахме, че ако не срещнем никъде разбунтувана страна, то по примера на нашите епически войводи ще да ударим на прост хайдутлук по планината и по тоя начин дълго време ще да се прехраниме. Много момчета от дружината, които оставяха зад гърба си стари осакатени майки, поругани сестри и братя, избити стопаници и мили рожби, не скланяха да тръгнат подиря ни за Стара планина. Ние оставихме всекиго свободен да прави, каквото иска.

Сбогом, окървавена Тракия! Прощавайте, средногорски долини и върхове! Сбогом, многострадални Батак, Брацигово, свещена Перущица със своя божествен храм „Св. Архангел“ и други още поругани светилища! Поклон отдалеч на вашето пепелище. Лека пръст и вам, смели герои и другари: Кочо Чистеменски, Спас Гинев, Рад Клисарят, Стоян Пъков, Щърбанов и стотина още мъченици, паднали за българската свобода! Преди неделя-две, когато ние се целувахме и стягахме пушки, и ножове, съвсем друго мислехме, но не забравяхме да турим на първи план и смъртта . Поклон! Сбогом и ти, окървавена Марица, сбогом, всичко легнало за право и за свобода… И вас, драги читатели, моля да оставите с нас заедно омирисаната от тела Тракия и да ни придружите за няколко деня из непроходимите балкани, с обещание, че скоро ще да се завърнем пак в нашата Тракия, защото в България малко работа имаме. Разходката по поетическата Стара планина е приятна, макар и пътешественикът да е пътувал за развлечение, макар той да ни разказва за гласовете на горските пилета, за вкуса на пъстървата. Ние ще да разкажем и едното, и другото, ще ви запознаеме още с живота на комитите, ще присъствувате при последните минути на живота на оногова, който искаше да бъде цар, когото слушаха цели градове, и други още много работи, които ни един пътешественик не може ви обади. Обещавам се, че ще да бъда кратък, доколкото е това възможно.

В неделя на 2 май след обяд четата потегли с отворен байряк за с. Петрич, отгдето ни беше пътят за Стара планина. Тя се състоеше от 70–75 души, повечето конница. В това число влазяха всичките далматинци, двамата секретари Т. Георгев и П. Белопитов и жената на далматинеца Шутича — Мария, докторът Васил Соколски от Жерона, Господин Бакърджията, В. Петлешков от Коприщица; Павел Койчев, Стефан х. Лулчев, Павел Шопов, Димитър Нейков, Нено Яков, Янко Ламбов, Илия Калпаков, Илия Мухлев, Станчо и Ангел Станчеви, Велко Тутев, Лулчо Илчев и Илия Бойкин — от Панагюрище; Захарий от Калугерово, отец Кирил кръстоносецът из Сопот и много още други, на които имената не помня. Трагическа беше нашата раздяла с Тракия, с димящето ни Панагюрище и с ония наши приятели юнаци, които бяха дошли да ни изпратят за последен път. На тия последните макар ние и да не бяхме принесли някаква особена облага, никава омраза не се забележваше на техните лица; всичките се прощаваха със сълзи на очите по братски и приятелски. Тръгвахме ние за планината въпреки апостолската клетва, че всеки апостол е длъжен да дигне знамето и с пет души макар, да си пролее кръвта за свободата на България.

— Аз мисля, че ние не отиваме на сватба и по алъш-вериш, като тръгваме за Балкана, та затова не ще каже още, че не сме умрели под байряка — говореше Бенковски. — Що можехме да помогнем ние с нашето присъствие на тукашните борци?

Бенковски бързаше доколкото е възможно по-скоро да се отделим от злощастното Панагюрище. Два пъти се обърна да го погледне той и два пъти му се пълнеха очите със сълзи.

След три часа и половина ние слязохме вече в нашата стара позиция с. Петрич — там в гробищата до високата могила, което място познават вече читателите. Вижда се работата, че турската войска, която беше квартирувала няколко деня на същото това място, не е знаела по-добре фортификацията от нашите въстаници, защото освен че в нашите позиции беше намерила място, укрепила още и шанцовете ни без никакво изменение. Целият лагер бе изпълнен с убити кокошки, гъски и други хвърковати животни, които отоманската войска обирала по селата. Имаше така също различни покъщнини, малки котелчета, дрехи, постелки к пр. Преди един ден тая войска беше се дигнала към Еледжик.