Захари Стоянов - Записки по българските въстания

— Ефендим, вие баща, вие майка, вие ангел! 91Преди всичко подайте ми най-напред една сабля и ми дайте воля да изпитам корави ли са костите на комитите…

Разбира се, че волята на евреина била изпълнена още на часа с подобающето се турско задоволствие. Грабнал той подадената сабля, казал бисмиляхим и се втурнал между средата и на така обезкуражените въстаници, които почнал да удря.

Известието, че турците нападнали Еледжик, не ни смути твърде, защото ние отрано знаехме това, преди да потеглим още от това място. За да не червим лице обаче пред пратениците, че не можем да им се притечем на помощ или други някакви извинения, казахме им да обадят на населението да се държи и че четата в най-непродължително време ще да привтаса. 92

Същия ден, при захожданието на слънцето, разнесе се глас из ближната гора, който викаше населението да се събира.

— Много ви здраве от пашата, да се върнете в Панагюрище и да си гледате работата — викаше непознатият, колкото му е силата. — Царят простява всичките!

Ние се спогледахме помежду си, а Бенковски каза: „Не ме радва тая царска милост.“

Човекът, който викаше да се предава населението, биде хванат и докаран при нас. Той беше човек с почетна възраст, към които турците имат особено благоволение, че на старите хора се хващала думата. На въпрос от наша страна, кой го е проводил да призовава населението на предавание, той разказа без никакво преструване, че като се известил пашата за жестокото положение на народа, който умирал от глад, станало му жално и от милост към царската рая (?) простява всичките, стига само да се върнат в селото си. Със същата милост той обсипвал и нашата чета и особено много здраве проваждал на войводата, да се напусне от досегашната си севда , да му се кажело, че няма той да види българско царство.

— Благодаря му за человеколюбивите чувства — каза Бенковски не от презрение към н. превозходителство пашата и подигравка, а просто така, за да заглади неприятното от разказа на стареца.

Тоя последният бил в Панагюрище, когато влезли победителите, и на всичко сторено и извършено от тях бил най-близък очевидец. Разказа той за много ужасни сцени на зяпналите любопитни присъствующи, които докара в ужас и трепет. Слуховете, че изклали селските свещеници, в числото на които влизаше и бащата на младата ни байрактарка, Райка Попова, се потвърдяваха. За поп Грую обаче нищо положително не можахме да се научим при всичките ни разпитвания. Клането на жени и деца, обезчестяванието на моми и млади булки от страна на башибозуците и царската войска били безбройни. Командантинът уж бил издал вече заповед да престанат свирепствата, но необузданите плячкаджин не искали и да чуят. Грабежите и плячкосванието на българските имоти нямали граница. Хилядникът Павел Бобеков сполучил да избяга заедно с Иван Ворча и Манчо. Побягнал така също и Ф. Щърбанов, а Кръстю Гешенов бил хванат, както и байрактарката Райка, която отнесли в турския лагер. От хващанието на тая последната турците се зарадвали твърде много.

И така, цяло трескаво поражение на всичките въстанически пунктове в IV окръг! Падна Клисура, Еледжик плава в кръв; развалините на Петрич се пушеха; същото става с Белово; Панагюрище напредя ни въз всичката своя голота; в Родопите реват гърлестите топове, които обясняваха положението на тамошните въстаници, на Перущица, Батак, Брацигово и пр.; Коприщица заобиколена от турска войска; населението прави преговори за предавание; другарите ни апостоли затворени от самия народ; Мечка гори и пр., с една реч — тържествующа победа на неприятеля, пълно поражение на нашите въстаници! Немислимо ставаше вече по-нататъшното съществувание на почва за действия от наша страна. Фактът бе поразителен, доказателствата бяха пред очите ни, на която страна и да се обърнеше човек. Огън, кръв, опустошения на всяка страна! Святата мисъл и надежда за успех изчезваше напредя ни безвъзвратно и се заместяше от ужасните клания и всеобщо изтребление на всичко, щото е българско…

Настана нощ. Нощ бе мрачна и мъчителна. По обикновено, студеният балкански ветрец не закъсня да повее откъм долината на бистрата Тополница. Люлееше той зелените букови листи, покланяше му се високата папрат и сърбица, като на нощен бог, но никоя жива душа не беше в състояние да се развесели от неговите пролетни приятности. Така отвратителен беше станал той просто по тая причина, защото ни донасяше на планинските върхове миризмата на разлагающите се вече трупове по долината на Панагюрище. Заедно с това той ни донасяше от време на време пресипналите гласове на умирающите деца из гората Разлатица или пък грубия глас на турската стража. А Панагюрище следваше да гори като запалена борика; изцяло то светеше като кълбо; само тук-там, когато пламъците избухваха от някое голямо здание, наскоро запалено, върховете им тържествуваха над цялото. Подплашените кучета, които обикаляха като обсадна войска около селото, виеха и лаеха до сините небеса. Не липсваше сегис-тогис и пуканието на пушките по демаркационната линия, гдето гладните въстаници нападаха на турската стража не за друго, освен за кора хляб. Страшна беше тая нощ, казвам втори път!…