Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Пак при Даскаловия дюген, на мегдана, беше се спряла четата уж на почивка; но гласът на гайдите не оставяше човека на мира. Голямо хоро беше се залюляло на това място не само от местните жители, моми и момци, но и от двете чети. Сам байрактарят Крайчо Самоходав със зеленото знаме в ръка водеше хорото с Ворча войвода. Бенковски стоеше на стол посред, заобиколен от поибренските първенци. Тържествуваше той в тая минута. Двамата въоръжени свещеници, които правеха част от четата — кръстоносецът поп Неделю и игуменът Кирил, — седяха от двете му страни. Всички участвующи в това тържество бяха в крайно възхищение от картината, за която поибренчени казваха, че и да изгори вече селото им, доволно му е тая слава. Юнаците, които тропаха от всичкото си сърце и душа, гордо и надменно кривяха своите накичени кръстове, за да държат ножовете им по-добра поза.

Притъмя вече, а никой не казваше стига, малко внимание обръщаше на попотеното си чело, като че всичките да бяха пророци за в бъдеще, че Априлското въстание ще да остави добри възпоминания само с тоя род картини, хора и песни, и пр. Кой е крив?… 86Въстаниците от Поибрене, както знаят вече читателите, бяха се изнесли в гората; но по случай на заминуванието на четата и че тоя ден беше християнска Свята неделя, мнозина бяха се върнали да обиколят своето село и да се черковат. Надалеч от селото дойдоха тия да ни изпроводят. Оттук нататък поп Неделю престана вече да бъде кръстоносец на хвърковатата чета под предлог, че бил уж болен, а всъщност нему се не искаше да рискова своя живот с нашата чета, действията на която бяха съпрежени с различни неминуеми опасности. Мястото на поп Неделя завзе отец Кирил, който поведе четата в качеството си на кръстоносец със същия кръст от поибренската черкова.

Скоро ни прихлюпи мрачната нощ в долината на Тополница. Нищо друго се не чуваше освен шумтенето на тая последната и непрестанното врякание на немирните жаби, които бяха наредили своите нощни концерти по раззеленеиите и обрасли в разни цветя и бурени подмоли на Тополница. Неволно ние трябваше да се опростиме с нашите крекливи певачки, защото пътят или, по-добре, посоката към гарата Еледжик, гдето отивахме, отделяше се на дясна страна от Тополница, из една стръмна и каменлива долчина. Разбира се, че оттук нататък, в тия непроходими места, пътуванието ни ставаше от минута на минута по-трудно. Макар и да слязвахме от конете, макар и да стягахме коланите им и да ги водехме за гемовете, пак те се хлъзгаха по гладките камъци, не можеха да се подемат нагоре, къдрави искри изхвърчаха от железните петали, които се тракаха от камъците. На всеки двадесят минути бяхме длъжни да поправяме седлата, които се смичаха под опашките на добитъка, а конят се спираше и захващаше да рита. Никакъв път иямаше тука. Слаби възпоминания са останали в паметта ми за околните предмети, които се състояха от паднали букове и други род дървета, от тъмни усои, тесни хайдушки пътеки, монотонни малки потоци и груби четвъртити камъци.

После много забикалки, падания и ставания, пропъхвания през гъсти и зелени шубраки и шуми, от които на мнозина бяха се изподрали лицата, пристигнахме посред нощ при стражата на еледжикските бунтовници, прибежище на много села. Макар да беше дълбока полунощ, но повече от местните въстаници, известени предварително за нашето дохождание, чакаха с нетърпение, всичките събрани на една полянка, гдето ни приветствуваха по начин, известен вече на читателите от много случаи. Богата и разкошна вечеря бяха сготвили тия за войводата и неговите хора. Там, на един висок връх, историческо свърталище от незапаметни времена на други угнетени сиромаси, каквито бяхме ние, храни боже — за което живо свидетелствуваха дебелите каменни стени на укрепленията, — под четири-пет клонести бука беше наредена вечерята. За постелки служеха зелени букови листи, върху които ние насядахме. Освен печените агнета, белия мъж (хюшмир), първо място държеше и едно младо теленце, опечено по хайдушки 87.

Рано сутринта на 26 априлий, половин час пред изгряванието на слънцето, докато всичките момчета спяха още, защото едва ли два часа се набираха, откогато си бяха легнали, Бенковски се беше събудил вече и продължаваше да се разхожда под клонестите букове и на онова място, гдето бяха навързани конете. Тия последните той обикаляше да види в какъв ред се намират. Ако той във време на въстанието спеше по един час на нощта, върху стола, подпрян само на едната си ръка, то сега той дремеше или върху коня си, или подпрян до някое дърво.