Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Не бях свършил аз още своята убедителна реч, когато един от присъствующмте селяни, човек на 60-годишна възраст, извика със сълзи на очите: „Да бъде!“ Това каза той и изтърси запалената си лула върху покрива на своята собствена къща, гдето, като духна няколко пъти, сухата тръстика пламна опустошително.

— Жертва на бога и на християнията! — прибави той, когато заплющя вече зданието, и за да усили още потече огъня, плисна върху му котела с ракията, която държеше в ръката си и която беше изнесъл нас да черпи!

Ние бяхме поразени от патриотическата постъпка на тоя старец, който не беше прочитал ни едно патриотическо съчинение, който не знаеше ни защитата на Термопил, ни за поражението на Наполеона в 1812 г., нито пък се беше срещнал с някой учен през целия си живот, защото Каменица не е твърде от посещаемите села.

Нашият път беше вече отворен после това трогателно произшествие със стареца. Всеки от нас надигна по една запалена главня и тръгна из селото да пали. Същата история, както и в Смолско, с това само изключение, че тука вършехме всичко в присъствието на свидетели. От дясна страна на реката имаше такова едно грамадно здание, каквито по селата въобще твърде нарядко се срещат. То имаше размера на една солдатска казарма, принадлежало, както казаха, на някой си богат селянин. Жената на тоя последния, която се намираше в селото, беше дошла при нас да се моли да пощадим поне нейната къща. Тя беше се обърнала с гърба си към реченото здание и не виждаше, че двама души от дружината увираха вече главните под керемидите на къщата й; но когато се обърна и видя пламъка, наместо сълзи и отчаяние тя си дигна ръцете нагоре и помоли всевишния да приеме и нейната къща като дар от българския народ!… Невероятни работи.

След половин час време ние възвивахме по рътлината, от дясна страна на селото. Тук сварихме много жени и мъже, които оплакваха отдалеч своето село. Не е да не знаеха тия, че ние сме авторите на злото, но никой от тях не си отвори устата да ни каже неприятна дума. Хванахме пътя за с. Раковица, което така също отивахме да горим. Тук Средня гора е твърде буйна и стръмна. Немислимо беше да оправим ние пътя за поменатото село през всичките тия криви долини, непроходими урви и объркани пътеки, ако да не срещахме на всяка крачка въстаници от селата Поибрене, Каменица и пр. Паролата Наполеон много ясно се произнасяше от наша страна, защото мечкарските шишинета на местните въстаници, които се насочваха оттук-оттам из шумата, не се шегуваха. Тук наблизо се намира местността Харамлиец , както казах по-горе.

Ние отидохме да се срещнем най-напред с въстаниците от с. Раково, които се намираха малко по-горе от Харамлиец в една прекрасна долина, покрита с бели високи букове, около един студен извор, из който плаваха букови листовце. Малко по-настрана горяха огньове, на които се въртяха агънца. Юнаците почиваха под дебелите сенки с шишинета в ръка. Тук на това място тия бяха твърде безопасни, защото немислимо беше да проникне в тая планина турчинът, по тая причина тия не се бяха погрижили даже да си поставят стража. От техните обяснения ние разбирахме, че тия са се изнесли от селото си Раковица, находя що се от планината на няколко часа разстояние, твърде скоро, така щото не бяха успели още да си донесат и най-необходимите неща като храна, дрехи и пр. Следователно, тия ни помолиха да им не палим отсега селото, докато го опразнят. За тая цел тия поискаха три деня срок и обещаваха с клетва, че ще да го запалят сами.

Ние отстъпихме.

За с. Вакарел, което така също щяхме да горим, пак раковци ни уведомиха, че ние нищо не можем свърши в това полутурско и развратно село, в което няма ни един свесен човек, с чисто народен дух. Впрочем, аз знаех Вакарел и без обясненията на раковци.

От един гол връх на това място се виждаше цялото Софийско поле, Витоша, Ихтиман и пр. Виждаха се тия, защото атмосферата към тая страна беше чиста и прозрачна — знак, че шопите мируваха. Не беше така обаче и към южната страна на високия Доспат. Тук се извиваха тъмни облаци от дим, които пъплеха тържествено и се целуваха в небесното пространство със своите по прилика братя — сиви облаци. Какво ли ставаше там? Само Марица знаеше това!…

Слънцето отиваше да потъне в мрачния Доспат, когато ние оставихме лагера на раковчани и се навалихме из планината, надолу към Поибрене. Няколко часа бяхме се отклонили ние от леглото на Тополница, где-то ни беше пътят за Еледжик, та затова трябваше да побързваме. Попитахме местните въстаници не е ли възможно да прекосаме за Еледжик направо през планината, по върха на Средня гора, без да слязваме в Тополница, но от всички получихме отрицателен отговор. Где бе възможно да премине човек през всички тия непроходими долини, урви и рътлини, гробната тишина на които нарушаваше само неустрашимият вълк? Часът на единадесят вечерта стигнахме ние в Поибрене. Още отдалече, докато се скитахме из усоите, дохождаше от време на време до слуха ни гласът на много гайди откъм селото, което обстоятелство увеличаваше още повече напрегнатото ни любопитство. Стражите около селото ни известиха, че Бенковски войвода е в Поибрене, а гайдите свирят на хоро.