Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Представителите, всичките гологлави, със запалени свещи в ръцете, посред белия ден, стояха неподвижни около свещениците, няколко крачки настрана. Гробна тишина настана; само гръмливият глас на свещеник Груя ехтеше из букака. Той четеше, както му скимне; във всичките молитви, гдето имаше да се казва „наши врази“, той прибавяше от себе си на висок глас: „Наши врази неверни агаряни да разточат ся.“ Най-оригинално четеше той „Верую во единаго“, което беше преправено твърде масторски, но не от поп Груя, а от друга някоя по-талантлива глава. Помня само, че то се захваща така: „Верую во единаго хъша балканскаго, яко той есть твой бог и спасител.“ Жал ми е, че нямам на ръка тоя документ, който не можах да намеря при всичките ми търсения. Справих се и при дядо поп Груя, но и той каза, че го забравил. Това „верую“ дотолкова се хареса на депутатите, щото мнозина пожелаха да го изучат наизуст.

Останалите свещеници, които служеха заедно с поп Грую и които стояха отзадя му, като чуха, че тоя техен духовен началник употребява „наши врази агарянци“, започнаха да надничат през рамената му в требника, за да се уверят с очите си дали действително така се пишеше в книгата.

— Вие тая книга не сте чели още — каза той на своите събратя гордо и строго.

Когато захвана да се чете евангелието, апостолите паднаха на земята да направят поклон; техният пример се последва от всичките. След свършванието на божествената служба, щом поп Грую затвори требника, тури ръка на двата си арнаутски пищова, които изпразни на въздуха. Това служеше като знак, че службата се е свършила и че време е вече да се отвори събранието.

Бенковски предостави на Волов да отвори събранието с едно слово, в което той изложи иакратце целта на това патриотическо събрание и въпросите, които трябваше да разгледа то.

— Аз предлагам най-напред — каза Волов, — щото апостолите, както и представителите, преди да почнат работата, да се закълнат, че ще бъдат верни на своето отечество.

Предложението на Волова се прие от всичките. Депутатите и свещениците пак станаха на крака и заеха първото си положение. Апостолите произнесоха своята клетва един по един с револвер в ръка, обърнат срещу гърдите им; всеки каза по няколко думи, които се изискваха в тоя случай. Георги Икономов поиска да се разпространи по-надълго; но отведнъж се засече и нищо не можа да каже.

Бенковски му дойде на помощ от противната страна, с единствена цел да не даде материал на учените да се гордеят, че без образование нищо не става.

— Доволно, братко! — каза той. — Нож и граматика са невместими на едно място! Ти си човек бунтовник…

Клетвата на Бенковски обаче не беше проста клетва. Той държа цяла реч, която се продължи около един час. Във всяка фраза от тая негова реч, в която се описваха страданията и теглилата на българския народ, той се удряше в гърдите, охкаше и ахаше, пламък и огън хвърчеха от очите му. Когато извика с просълзени очи и с болезнен глас: „Многострадални брания! Земята, която ние тъпчем, е напоена с невинна българска кръв, проляна от нашите петстотйнгодишни душмани“… — всичките представители паднаха на колене и очите им се премрежиха от сълзи…

— Как да не отидеш да умреш за такъв човек? Я го погледнете как той се удря в гърдите, как се мъчи да вика по-високо, за да го чуем всички; устата му са вече изсъхнали, а той не спира още — говореха мнозина от представителите и ронеха сълзи…

Аз вярвам, че ако Бенковски в тая минута се покачеше на коня си и извикаше: „Напред!“ — то всичките присъствуващи щяха да го придружат, макар той да ги поведеше вдън земя!

След клетвата всеки зае своето място. Разбира се, че както апостолите, така и другите депутати принесоха клетва, че ще да служат вярно на своето отечество. Писарите Караджов и Н. П. Стоянов държаха перата, потопени в мастило; но Бенковски им уби куража, като изказа мнение, че най-добре би било да се не държат никакви протоколи, защото, според неговото казвание, там, гдето имало много формалности, нищо се не вършело. При всичко това много неща ставаха писмено. Разгледаха се най-напред статистиките на всяко село отделно, които се вписваха в нарочно определена книга. В тоя случай най-много ни спомогна безсмъртното съчинение на Ст. Захариева от Т. Пазарджик „Описание на Татар Пазарджишката кааза“. Броят на въстаниците според тия статистики от IV окръг възлизаше на 73 532 души.

В разискванията за въстанието, по кой начин да стане, две мнения се породиха в средата на депутатите (по-добре делегатите можат да се кажат). Едни от тях изказаха желание, че много по-добре ще да бъде, ако се образуват юнашки чети, които да набият из планината, а населението да си остане мирно, да спомага само доколкото му е възможно. На това мнение бяха и някои от апостолите. Но болшинството мислеше другояче. То не можеше да допусне, щото мъжете да тръгнат по гората, а семействата да останат беззащитни в селата, изложени на ятаганския произвол. И едните, и другите имаха право; но първото предложение беше по-практично.