Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Само Бенковски стоеше на своето място, подпрян на саблята си, равнодушен и спокоен, като че да се вършеха напредя му твърде обикновени неща. Едно от двете: или той малко искаше да знае за онова, което ставаше напреде му или пък не беше измислил още достаточно мотиви, за да защищава своето пълномощно. Сам от време на време казваше той на представителите да се съгласят по-скоро какво ще правят, защото многоглаголението и философските фрази се позволяват само в гръцката камара, а бунтовническите събрания често се затварят и прекъсват с пуканието на пушките и със звънтението на ножовете.

— Вишегласие, вишегласие! Въпросът само по тоя начин ще може да се разреши — тогава ще да се познае кой е за и против пълномощното — викаше опозицията, която начело със своите оратори приближи се до масата, гдето стоеше Бенковски.

— По-добре е да стоим под турския ятаган още петстотин години, отколкото да приемем това пълномощно, което ни върже ръцете и ни прави прости оръдия във време на въстанието — ораторствуваше Соколов.

Друг един депутат — Георги Нейчов, — от гняв или от жалост, така също оплакваше с глас лошите съдбини на България, на която не стигало петвековните теглила, а и сега трябвало да тегли още от своите синове.

Коравото сърце на Бенковски не отстъпяше ни йота. Той изслуша съвсем обикновено желанията на депутата, после се отстъпи няколко крачки настрана и помоли противниците да му позволят да направи той по-напред своето „вишегласие“, което нямало да трае дълго време — па тогава тека върши кой що ще.

Множеството, което не знаеше какво ще да бъде това негово вишегласие, наново захвана да роптае и да негодува против произволната мярка; но след малко пак утихна, разбира се, не за дълго време. На всичките ръцете бяха турени на ножовете, кръвопролитието ставаше неизбежно. Тогава Бенковски се покачи на едно възвишено място, изтегли саблята си, което той правеше завинаги, щом има да се решават някои трудни въпроси, и извика колкото му е силата:

— Петричени! Мечени, и вие, муховци с мечкарските шишинета! Тук ли сте, братия? Дойдете ми, ако не на помощ, то поне да се простим за последен път!… Аз отивам!

Тия думи на Бенковсми, които той произнесе с такъв тържествен и състрадателен тон, на минутата още произведоха своето действие. Той трепереше цял-целиничек, гърдите му се подигаха и слагаха, а лицето му прие необикновено виражение. От всичко това се виждаше, че той беше решен да дойде до крайности.

— Тук сме! Тук сме! — се чуваха гласове наоколо из гората и всички като вихрушка тичаха да се приближат около Бенковски.

Гробна тишина настана отведнъж измежду всичките представители и на всекиго очите бяха обърнати към разярения оратор, който приличаше в това време на свръхестествена сила. И готвачите даже, с една ръка на ножа отгоре, а в друга с лъжицата, взеха ред най-отзад.

— Братия! — захвана Бенковски отново. — Около три месеца се изминават вече, откогато аз ви дойдох на гости, откогато се запознахме един други. Тежки времена бяха тогава, братия. Когато чухте най-напред да излезе от моята уста ужасното слово: „да въстанем против душманина“, вие имахте пълно право да ме предадете на тоя последния още тогава, защото не ме познавахте що съм за човек!… Хиляди пъти щях да бъда по-благодарен, братия, ако бяхте ме предали тогава на турците, отколкото да слушам сега, да бъда свидетел, да гледам, че нямате на мене и на моите другари апостоли за пара доверие. Сега именно, когато дойде време да ви се отплатим и ние, да познаете дали от сърце и душа сме били ваши братия и доброжелатели, да ви помогнем в тая критическа минута, когато имате най-много нужда от помощ, аз съм принуден за кефа на няколко тук присъствующи братия философи да ви напусна против волята си, заедно със своите другари! Сбогом, мили братия! Благодаря ви за гостоприемството, което показахте към мене! Простете ме, ако съм оскърбил някого, което е твърде възможно. Аз отивам в Батак да вдигам въстание, а вие правете, щото знаете. Нека господ ви помогне. Сбогом!…

Това каза Бенковски и тури крак да се преметне на коня си, който беше приготвен от по-напред и който държаха двама души малко настрана. Силно вълнение се повдигна изново между депутатите, но не против пълномощието, а за това, че Бенковски си отива. Мнозина, заобиколиха коня му, за да не може да потегли, и отвсякъде се чуваха гласове: „На кого ни оставяш, войводо? Ние без тебе не чиним нищо!“

— Право да ви кажа, братия, аз не можа да си обясня що сте за хора вие — каза Бенковски, след като изгледа по-напред всичките. — Предложих ви да подпишете едно невинно парче книга, което е пак за вашето добро и без което е нищо невъзможно да стане, вие повдигнахте врява до небесата и поискахте даже да си отидете. Сега аз сам искам да си отида, вие казвате: „на кого ни оставяш?“ С подобни хора аз се ненаемам да дигам бунт, заради това пуснете ме да вървя.