Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Според разказванието на нашите водачи, които нарочно бяха изпратени да ни отведат на Оборище , само през една-две хайдушки пътеки можело да се достигне до това чудно място. Тия пътеки били завардени от силна стража на няколко места. Тук съм длъжен да ви кажа, че освен депутатите, стражарите и пр. тая нощ можеше да има из гората в околността на Оборище до 500 души хора, надошли от околните села. Пътеката, през която трябваше да минем ние, се пазеше от три стражи, поставени на различни точки, на които бяха дадени особени пароли. Другояче бе невъзможно да се премине, ставаше човек на решето от мечкарските шишинета.

Щом се отбихме от големия път и нагазихме в гората из една малка пътечка, която действително беше хайдушка, защото шумките ни закачаха и от двете страни, чу се глас из краището, без да се види човекът, който ни питаше: „Кой живей?“ (Това беше първата стража.) Ние дадохме съответствующата парола и около 25–30 души въоръжени момци изскочиха от пусиите си, които представиха почетно оръжие на войводата, когото познаваха, като си държаха пушките не по солдашки, а на рамо. Тия ни поздравиха с думите: „Да живее България!“ (тогава нямаше ура ) — и се върнаха пак на първото си място — гъстата шума. Това същото се случи и на останалите две стражи, които бяха поставени в едно разстояние от половин час място. Колкото потъвахме по-надълбоко в усоето, толкова гората ставаше по-гъста и пътеката тясна. Когато преминахме и третата стража, ние трябваше да оставим вече равнината и да тръгнем без никакъв път от лявата страна на една стръмна долина, из която шумтеше монотонно малка балканска речичка. Тук, на това място, всички трябваше да слезем от конете, защото яздението ставаше решително невъзможно. Освен че гората беше достатъчно гъста, имаше и много дървета, нападали по земята от времето и вятъра, които ми задръстяха пътя със своите сухи клони, вирнати нагоре. Лучите на нощната месечина не можеха да проникнат в това затънтено място и по тая причина пътуванието ни ставаше още по-трудно, защото не можехме да видим где стъпаме и какво има напредя ни.

После малко обаче съгледахме напредя си слаба светлина, която едвам можеше да се зърне през листето на гората. Мнозина помислиха, че сме вече стигнали на мястото на събранието, но водачите отговориха, че има още около половина час място; а светлината, която гледахме, не беше друго нищо освен фенери, покачени по дърветата, за да ни показват пътя и лошите места, гдето трябва да бъдем предпазливи. И действително, тук имаше такива стръмнини, в които твърде лесно можеше да се сгромоляса човек, а особено конете. Преди да минем ние, един от депутатите паднал по тия места, на когото главата се пукна на две половини; мисля, че той почина на втория ден още, преди да види нещастникът развяванието на българския байряк! Имаше и много коне, които станаха жертва на това място.

Скоро ние достигнахме до зеленото буково дърво, на което беше окачено малко книжно фенерче. Гореше то преспокойно между другите колосални букове, на които слабата му светлина придаваше фантастически вид. Оттук нататък се виждаха напред ни ред други фенери по левия бряг на долината, които образуваха крива линия и представляваха една градска улица, само с тая разлика, че наместо къщи тук имаше дебели букове с бяла кора, като че да бяха мряморни колони. Ние се провирахме измежду гъстите шумки, които ни шибаха по лицата.

До дървото на първия фенер стояха трима-четирма души, нарочно изпратени да ни посрещнат, понеже в Оборище знаеха вече за нашето идване. Тия последните не ни попитаха кои сме, понеже знаеха, че ако бяхме лошави хора, по никой начин не можехме да достигнем до дървото на първия фенер. След като ни поздравиха с обикновеното „да живей!“, на което ехото се отражи в кичестите клонове на буковете, тия се изгубиха отпредя ни като вихрушка. Бенковски и тук не можа да се въздържи от своето буйство, без да гледа на поздравленията, които се правеха повечето за него. Той забележи със свойствения нему диктаторски тон на тримата нови водачи, че само на мечки се вика с такъв висок глас и че тия трябва да знаят, че султанът е още господар на тия места. Водачите отговориха, че тия се намират на такова място, гдето и умрелите султани да дойдат, пак не ще можат да ги намерят. Тия последните носеха със себе си друг един фенер, който въртяха във вид на колело, за да ни показват где са.

Всинца горехме от любопитство да стигнем по-скоро на това чудно Оборище, което вместяваше върховната власт на половината от Пловдивския санджак.