Захари Стоянов - Записки по българските въстания

— На селските си братя можем да направим някои отстъпки в неизпълнението на формалностите; но на градските никак — говореше той.

Карловският депутат В. Платнарева той не само повърна по причина, че ие му бяха пълни статистиките, но така грубо го нападна, щото бедният момък потъна в земята и малко остана да заплаче. А Карлово се лиши от свой представител в Оборище.

На втория ден после новите разпоряжения да стане събранието в гората, тайните пощи от Меченския комитет известиха, че мястото е вече избрано и всичките представители са събрани там. Това място се наричало Оборище .

Късно вечерта на 14 априлий тръгна и Бенковски из Панагюрище, от къщата на Георги Нейчов за меченската гора, заедно с панагюрските представители Георги Нейчов и П. Мачев, в числото на които бях и аз. С нас заедно дойде и банският представител свещеник Грую, когото читателите познават вече. Придружаваше ни и Крайчо войвода с пет-шестина избрани юнаци, готови на всичко. На края на селото ни чакаха около 15–20 души момци, всичките конници, които трябваше да увеличат свитата на бъдещия войвода. Разбира се, че тия последните блещяха от оръжие, блещяхме всинца, но свещеник Грую надминуваше всички. Той влечеше дълга сабля, останала от времето на султан Селима, която час по час вадеше да я върти над главата си, като свиваше в същото време и своя кон назад и напред. Два пищова с жълти тапанджи, на големина като турски часовник, подигаха от двете страни пастирското джубе. Кръстът му бе пристегнат с мешинен силяхлък, на който имаше нанизани различни паласки, арнаутски пиринчени кутии, съдържающи всякакви потребности за оръжията. Над силяхлъка отгоре се подаваше червеният патрахил, който държеше мястото на сърмалията джевре, което се употребява от бабаитите за украшение. Между пищова и харбията гордо завземаше мястото черковният требник, дървените кори на който бяха охлузени като лопата.

Весел човек бе свещеник Грую, не се той стесняваше в израженията си от своята натрапена калимявка, духом и телом се беше предал на светото дело, не обичаше твърде дълбокото учение, та затова именно го уважаваше Бенковски твърде много. Откогато се бяха явили апостолите в IV окръг, оттогава светиня му беше се опростил окончателно със своите пастирски обязаности. Много той обичаше да съпроважда Бенковски в пропагандата и аз предполагам, че неговият патрахил е бил едно от условията за успеха на последния.

— Когато се освободи България, тебе ще да направим български екзарх в разбунтуваната област, с титла „Поп Грую Бански, II екзарх български“ — казваше му Бенковски на смях.

— Две слънца не можат да греят под едно небе — отговаряше нашият свещеник, а после прибавяше: — Който ме е направил поп, грях да му е на душата… — Това изражение той казваше в друга форма, но аз го облагородих.

Твърде драго биваше на поп Грую да кръщава нововведени членове на революционерния комитет. Щом станеше дума, че има да се кълнат нови работници, той изтегляше патрахила из паласката, смачкан и огърчен, обесваше го на врата си, дръпваше и дългата си сабля, ако това ставаше нощно време, и заставаше пред мустакатия кръщелник.

— Хубаво си опичай ума, че клетвата е страшна или не, но — виждаш ли я тая? — говореше той после обреда, като показваше широкото острило на саблята си на оногова, когото кръщаваше.

Разказваха, че един път, когато той причестявал благословени християни в черкова, през великите пости, научава се, че има няколко души, които искат да се кълнат. На минутата той слага светата комка настрана, вика просителите в олтара и скоро-скоро ги привежда под клетва.

По-нататък аз се задължавам да позапознавам сегаз-тогаз читателите със свещеник Груя; а сега ще да продължа своя разказ.

Докато отминем от Панагюрище, ние мълчехме, но щом настъпихме в раззеленената вече гора, дружината се провикна да пее, като че да бяхме не бунтовници, а привилегировани бегликчии, Бенковски, който се беше карал с панагюрци до тръгванието ни от селото за различни неспоразумения, при величествения вид на гората, осветена от ясната месечника — всичко бе забравил. Нощта беше една от най-прелестните; радвахме се ние, драго ставаше и на конете, които пръхтяха, понавеждаха глава надолу и отскачаха напред. Тих ветрец, изпълнен с благоуханна миризма, който пристигаше до нас, след като препътуваше през средньогорските разкошни полени, играеше си с гривите на нашите коне; а хитрият кос — черна птица — свиреше като хайдутин татък нейде из тъмното усое.