Захари Стоянов - Христо Ботйов (Опит за биография)

— Хляб, господин Христо — говорели те отчаяно. — Ако и ти не ни помогнеш, то ще да трябва да се нахвърляме в Дунава.

Оздравял Ботйов съвършено от своя тифус, стъпил пак на юнашка нога, събрал си силите да запее пак със своята Дума, но едно го бъркало, едно му не достигало, лисица му минала път: парици нямал. Дядо Паничка, печатарят му, се борил наполеоновски с пустата сухоежбина; а Киро Тулешков, словослагателят му, се кокорел оттатък Дунава в турския град Мачин, пратен на заточение за примерно поведение и тих, спокоен живот! До десетина-петнадесет дущи гладници — българи, руси, евреи и други вери — влечели се подир Ботйова като мъгла и викали: „Хляб, бае Христо!“

Тая епоха от живота на Ботйов, както ще да се види, после преставането на Думата е една от най-мрачните, отчаяните, авантюрните и пропадналите. Ние се чудим, като я изучаваме, как той е можал да изплува от нея, как не е станал пияница, комарджия, контрабандист; не са го намерили удавен на дунавския бряг или изпратен до живот във влашките тузли? Чудим се. Само неговият железен характер, неговата твърда воля и яка натура му са спомогнали да го видим подир година-две пак редактор, пак поет, обществен деятел и завоевател най-после на Радецки. Казахме вече, че после поражението четата на Хаджи Димитра и Стефан Караджа в средата на българските хъшове в Румъния настана реакция. Ботйовата буина фантазия не искала да се склони пред фактите и събитията. Той кроял и измислял планове, уверявал, че една чета, по-голяма от Хаджи Димитровата, ще да може да направи чудеса отвъд Дунава. Веднаж тая идея заседнала в главата му, той издал приказ по кръчмите и градините, че където има гладно, голо и недоволно, да се стяга за напролет. Все по това време, прочут вече от своята Дума, галацките българи го избрали за свой представител в Браилското „книжовно дружество“, гдето той развил с удивително красноречие най-жизнените въпроси и цели на това дружество. Деня заседавал в дружеството, разисквал въпроси за прогрес, наука и литература, вечер, щом се мръквало, тръгвал по затънтените кръчмички да прави съвещания с хъшлаците-комити.

По само себе си се разбира, че всичките авторитети от хъшовската среда, до най-долния, едногласно се изказвали, че се трябват пари. Без пари оттук дотам не можат се мръдна; а останалото от задачата им като: преминуване, купуване оръжие, успехи по Балкана и пр., и пр. били море до коляно. Ботйов станал и казал официално, че за пари няма какво да се грижат, то не е тяхна работа, те са готови. Това той казал официално, а в себе си сам знаел, че другарите му имали пълно право, защото и той сам не бил ял от няколко деня. Какво да прави? Подир много мисления как да поддържа духа на ония, за които мислел, че те ще да спасят България, решил да се възползува от чуждото злато. Тъкмо по това време той разнасял по хъшовете в Браила едно писмо от Левски, в което му пишел така: „Българският народ отдавна престана да е рая на султана. Той слуша мене, готов е всеки час да дигне революция, но где е оръжието му? Пари и пак пари. Който намери пари и въоръжи българския народ, той ще да бъде най-големият патриот. Ето защо ти недей спа, но намери злато във влашката и руската земя по който начин можеш…“ Ботйов пламнал от това писмо, писано от патриарха на революционерите. Той разсъждавал така: да обера един богаташ, ще да положа известен риск, когато той, за да спечели своите пари, без всякакъв риск ползувал се е само от подлости, грабил е хората не за някаква си идея, за общо благо, но да даде на дъщерите си по-голяма зестра. Той е разплакал много вдовици и сирачета. Напротив, аз съм съвсем противното. Ако има 5000 жълтици, ще му взема само половината, ще го увредя, щото наместо да си направи къща на три ката, ще се задоволи само с два, от което българският народ няма да изгуби нищо. С тия пари аз ще да направя чудеса. Ще купя пушки, които ще изгьрмят за българската свобода, за щастието, за роба. Ще да дам тия пушки на хора, които ще да отидат да умрат за доброто на другиго… Като тръгвал Ботйов от тая точка, естествено е, че неговото дело се явявало не само простително, но и едно от най-благородните. Той се решпл да обира…

Заедно с него ние няма да се посвеним от читателите си да изложим всичките негови подвизи по тая част. Хора като него, като Раковски, Левски, Хаджията, Караджата и пр., които самото провидение е определило да помагат на слабите, да умрат за свободата на другите; които са си продавали и кирлявата риза от гьрба за великата идея, такива хора трябва да направят изключение от общия кодекс. Те и техните дела са неподсъдни на общите съдилища за обикновените хора. Тях ги съди по-висша инстанция — историята. Хора, които са можели да бъдат най-щастливите на тоя свят, а са лягали и ставали с последните сиромаси и са си давали на тях, както казахме, щото са имали, с подобни хора ние обикновените не можем да се сравним. Позорно, осъдително и безнравствено е за ония кални и мазни същества, които са крали и убивали за собственото свое гърло, за увеличение капитала си и зестрата на чедата си.