Захари Стоянов - Христо Ботйов (Опит за биография)

Въобще тая зима в Измаил той живеел така, щото нямал нищо общо с оня Ботйов, какъвто го видяхме преминалата зима във воденицата с Христа Карловченина. С тоя образ на живот той е искал може би да докаже сам на себе си, че може и знае да живее като другите хора. Но Иван Иванович, тоя тайнствен казак, в продължение на това време не оставял Ботйова. Имало още други две непознати лица в Измаил, които му държели подкозирок като солдати. Имало и един евреин, учител на еврейската община, с когото имал тесни сношения и за когото е често споменавал, че бил човек с „ангелска душа“. Както за него, така и за Иван Ивановича, за Флореска, когото читателите ще да срещнат по-нататък, Ботйов не е искал да говори по-подробно. Няма съмнение, че те са били хора нелегални, за тежко престъпление избягали от своето отечество Русия, така щото и имената си скрили. А кое е най-тежкото престъпление в Русия? Социализмът, конституционизмът и всички въобще хора, които желаят да се промени в тая държава татаро-монголската система. Дали те, Иван Иванович, Флореско и други още, повечето малоруси, които са се явявали при него сегиз-тогаз, са били военни, учени, студенти и пр. — тая тайна била известна само Ботйову, който я занесъл със себе си в гроба.

В Измаил българската община не му платила учителската заплата за цяла половин година, макар той и да си искал правото всеки ден. Никой не изваждал да му даде пукната пара, а той се бил наситил вече на пустото еднообразие, омръзнало му и занятие, и хора, и увеселения, искал да отиде и търси нови хора, нови приключения. Било срещу Свети Кирил и Методия, които и измаилските българи намислили да празнуват, ако не за друго, то поне да продадат малко салтанат на гьрците. Трябвало се пари. Кой ще да ги събира от тогова и оногова? Разбира се, учителят. Захванал Ботйов от богатите и свършил със среднята ръка, станало една сума от около 20–30 жълтици. На другия ден трябвало да се почне приготовлението, имало вече наредено и нещо като програмица, от която се виждало, че даскалът ще да държи твърде дълга и интересна сказка. Но даскалът замръкнал в Измаил и не осъмнал. Събрал всичките парици, събирани от него, и одраскал неизвестно накъде заедно с Иван Иванович. Сумата, която отвлякъл, покривала горе-долу неговото вземане от общината, така щото работата се замълчала и станала квит, само празникът не можал да стане тържествено. Измаилчени дълго време не вярвали, че даскалът им е одраскал, защото, като отишли да го потърсят в квартирата му, намерили всичките му вещи на мястото си, нищо не взел със себе си. Що му трябват подобни главоболия?… Чак на третия ден един негов верен приятел, комуто той съобщил всичко, казал му в същото време да обади на гражданите какво го е принудило да направи това.

От Измаил Ботйов отишел право в Браила. 20–30 жълтици в джеба му така чувствително го бодели, щото той мислел деня и нощя що да прави с тях, в какво да ги употреби? И измислил той дело благородно, дело, за което престъпление би било от негова страна, ако го не захванеше, вместо да ходи с тенджера по балтите и да се скита тук-там съвсем безцелно. Той намислил да стане публицист, да си опита силите в полето на журналистиката и литературата, усещал се, че е в състояние да направи това и си изпълни съвестно високата задача. За пръв път в своя живот, на 10 юни 1871г., почти месец след избягването му от Измаил, той издал първия брой от своя политически вестник под заглавие Дума на българските емигранти. Вестникът е напечатан в печатницата на X. Д. Паничкова, Браила, редактор е Д. Чавдар (псевдонимът на Ботйова). В заглавието стои: „Думата ще да излазя всеки четвъртък. Цената е годишна и предплатена: за Румъния фр. 10, повън фр. 12.“ От дясна страна на вестника има мото: „Истината е свята“, а от лява — „Свободата е мила“. Първият член в I брой, който носи заглавие „Наместо програма“, е следующият, който ние заемаме изцяло, за да го чете всеки и си състави понятие за идеите и направлението на редактора.

„Една от най-главните причини за неуспеха на нашите вестници, особено на тия, що са се издавали и издават отсам Дунава, е и тая, дето програмата и съдържанието на всеки почти вестник, между обещанията и изпълнението на редакторите, почти всякога е имало такава разлика, каквато има между мохамеданския рай и християнската мька. Нашите редактори в програмите си обещавали са златни гори на читателите си, но тутакси след тези обещания, след тези сладки и медени, вестникът им замязва на голо поле без цел, без характер, на кое наместо обещаните гори читателят вижда някакви си тръне, случайно накачени с безцветни дрипи от разни материи, приготвени за дреха на оголелия народ. И робът, който чака да му покажат враговете на неговото нравствено и политическо освобождение, да види помощ във вековната си инстинктивна борба срещу тях, вижда само пилинките в очите си, увеличени в куб и квадрат, а горите, що тежат на плещите му и възпират дишането му, означени с едни само точици. Тъй едни от враговете му се потулиха, други оставиха, а трети се дори показаха за негови приятели — за патриоти. Такъв е бил всеобщият български вестник (?), който отначало докрай беше орган на някакви си млади чорбаджии; такъв стана вестникът на волните българи, който избръщолеви най-сериозната страна на политическия ни въпрос с устата на един луд Див дядо; такъв е и сега недоносеният изтърсак на нашите двигатели на пищеварението — политическият и книжовен вестник «Отечество».