Захари Стоянов - Христо Ботйов (Опит за биография)

— Да живей царя ромъняска! — извикал Дочо Царски.

Две-три млади момчета се приближили до Хаджията и го замолили той да викне някоя старовремска песен, от ония, които пеел по Стара планина.

— Попей, бае Хаджи, „Алтън Стояновата“, ние ще да ти пригласяме — говорели момчетата.

— Нека се чуе гласът на дяда Трендафила, па тогава аз — отговорил Хаджията.

Дядо Трендафил се изкашлил, опънал едно вино, чалдисал мустаките си с два пръста, подпрял си главата и кимнал на няколко момчета да се доближат до него. Стиснал си той очите, дигнал си главата към тавана и почнал:

Дядо Трендафил сам захванал песента, а когато я довършил, то всичките пеели с него, заедно и Хаджи Димитър. Провиквания — хе-е-е-е-е!! — удряне масата и стената, поръчвания на кръчмаря да донесе вино и пр., и пр. били на мястото си. Някой от по-нетърпеливите и по със запалената кръв, като си напомнили за Стара планина и за нейните райски кьошета, похванали се на гърба, отгдето извадили скрити тапанджи да изгърмят, което действие е апогеята на всеки хайдушки моабет.

— Долу ръцете! Долу, че ще да блъскам. — казал Хаджи Димитър и си посочил стиснатия юмрук към запалените.

— А бе, бате Хаджи — само по един път да си гръмнем, да си припомним Балкана — се молели момчетиите.

— Не може! — отговорил той диктаторски. Изпели се още много песни. На пая на Хаджи Димитра паднала следующата, която той сам си избрал:

Когато и тая песен се свършила, то всички чаши и стъкла, които стърчели по масата, изгърмели на земята, разбити на няколко парчета, всеки по едно хвърлил за своя сметка, за душата на Кара Танаса войвода и неговата дружина.

— Такива войводи е имало едно време, преди нас — започнал Хаджията, който сам немалко бил възхитен. — Кара Танас е родом от с. Катунища, близо до р. Кобилишница, гдето в 1862 г. обрахме хазната с Панайот войвода. Песента право казва. Кара Танас е водел само осем момчета, всичките в едни дрехи облечени, с едни пушки и с едни пищови. Дрехите им са били само сърма и клаподан. По неговото време, както разказват стари хора, Букурещ и Гюргево като са били в турската царщина, на дюлгери и други работници плащали тука по пет гроша гюндюлик, когато по нас се работело по 15 пари на ден. По тая причина мало и голямо дохождало да работи във Влашко. И Кара Танас с момчетата си тръгнал пролетно време за Влашко, с тесли и триони, които закопавали в земята и нарамяли пушките. Като падал листът на гората, скривали пушките и пак изваждали сечивата, които изтривали добре, уж че работили с тях, и хайде в село. Где тогавашното?… Тескерета не били излезли още. Съмнителните хора, които лятно време липсували от селата си, като се връщали есенно време, аените и субашите им гледали ръцете. Ако по ръцете им имало слинове, пришки и пукнатини, признаци на работнически ръце — оставяли ги свободни. Нашите юнаци не пасели трева. Като наближавало време да се върнат, вземали дървета и ги удряли от земята, дордето им излязат рани на ръцете, па тогава си тръгвали. Някои от тях пък, които са били под крилото на някой ага, тоя последният им давал да работят на хармана му и удрят с тояги сламата пак за същата цел.