Захари Стоянов - Христо Ботйов (Опит за биография)

Когато Ботйов настоял, че е решен да си избере за жилище тая опустяла страхотия — училището, — то въпросът от уста на уста преминал на обсъждане в цялото село. Всички дигали рамене и се чудели — какъв човек е тоя даскал, който си е прежалил младините и отива доброволно да стане жертва, защото никой освен него не бил още замръквал в училището. Ботйов, жаден за приключение и за сюрпризи, останал непреклонен. Първата и втората вечер селото било в безпокойствие. Стотина кукумявки и толкова гарги, блокирали по въздуха зданието, кукали и грацали отчаяно през цялата нощ.

„Носят даскала, сбъхтаха го, магьосаха го!“ — говорели суеверните.

А даскалът спокойно и доволно си отспивал под тоя див концерт, който, напротив, му правел още и удоволствие. Ако хвърковатите гадове протестирали, то това било по тая единствена причина, че той им нарушил усамотеното жилище със своето присъствие, жилище, което било неприкосновено за тях. После тая неустрашимост Ботйов от един път придобил някакъв си авторитет в селото. В скоро време, макар с прости жителски отношения и обноски, без никаква тенденция, той станал човек необикновен и прочут по всичката околия. Сватби, годежи, седенки, хора, угощения, заговезни и пр. български увеселения не ставали без него. Когато се появявал на седенките или на хората, тогава момите запявали, заигравали и се стресвали най-много. „Даскал Христо иде“, „няма го“ или „ще да дойде“ за винаги съставлявало интерес на присъствующите и ги карало да си извиват вратовете. Той пеел от всички най-добре, разказвал божествено подходящи разкази и приказки, характеризирал познати и известни личности с поетическа дарба, която била оценянана и от простите; играел хоро и скачал най-много; той кога повеждал хорото, то ставало най-живо и пр., и пр. По сватбите играел на ръченици, ставал девер, ходел междюджия и калесвал. Българите в с. Задунайка, по наследство от турците, на всяка сватба изваждали да се борят пехливани, с гайда и тъпани, на които гледали с любопитство всичките от селото. Ония, които надвивали, палучавали известни подаръци, най-големият — малко тайче, теле или овен, а най-малкият — червена кърпица или няколко аршина домашно платно. И можете ли да си представите, че Ботйов, поетът, основателят на една школа, държал първо място между селските пехливани? Като засвирвали гайдите, той почвал да трепери, хвърлял си дрехите, събувал се бос, мазал се с масло, плющял ръце и трошил кокали на мегдана! Где да се е подадял строгият му баща и види своето чедо — колко то е отишло напред в науката и възпитанието! Колкото за него самото, той бил сто пъти по-доволен и по-благодарен на седенките, хората и пехливанския мегдан, отколкото в одеската гимназия и в аристократическите концерти.

Имал и любоваица, селянка, грабел й от главата цветето, закачал я, подмигвал й, завиждал я от другите ергени, обикалял я, като отива на вода, и пр. Вземал участие във всичките ергенски занятия, свойствени на българите. Например по седенките участвувал е другите момци да крадат гъски, кокошки и мисирки, които криели под покрива на святото обществено здание — училището, — а после се събирали, пекли ги и се гощавали. Участвувал в нощни експедиции да къртят плета на някоя горделива мома, да й скубят моминската градинка, да и цапат портите с катран и други такива наказания. Много селски другари, които се били убедили и уверили в неговата искреност и умение, поисквали му ръката да ги придружи в грабването на някоя мома, която била съгласна на съюза, но баща й или майка й не я давали и тя се решавала да пристане. Нашият герой се присламчал около плетищата й бордеите, чупел врата, насилял и навличал отгоре си много бели, които особено нему можели да бъдат твърде неприятни. В последния род подвизи той се отличил най-много, селските момци едногласно се унижили и признали в него превъзходство, почнали малко по малко и да се боят от него, защото на всичко му идело отръки, пред нищо не отстъпвал. А училището заедно със своите програми, правилници и ученици положително сме уверени, че е цъфтяло в лицето на своя учител. Онова, което знаем за положително, е това, че тука той, в тоя период на живота си, никаква книга не вземал в ръцете си да прочете. Това е естествено. Буйната глава търсела разнообразие. Две-тригодишното му стоене в Одеса, далеч от природата и от простия живот, трябвало да се допълни в село Задунайка. В Одеса той бил пиле в кафез. Ако той прилепнал към селския живот, ако си дерял гърлото да пеее по седенките, да се бори и да краде гъски, то не било и не произхождало от чувства на селска култура и понятия, но просто от нямане какво да прави нещо по-важно и по-сернозно. А да стои мирен, да се затвори да чете и да се занимава със селските сополиви деца — това би било престъпление от страна на човек като Ботйова. Тежко и горко, ако истинските поети и необикновени хора изучаваха хората и техните сърца между четири стени и върху мъртвата книга. Тяхната школа и съкровище е живото и естественото.