Генади Стоилов: Хвърчила се реят в небето

Вземайки чашата си с вино, Рабида се облегна и бутна книгите. Отпи и задържа малко глътката. Искаше да усети неповторимия вкус на чудесното вино.

— Ходила е там, нали? — попита той, след като се увери, че Исабел е при готвачите в кухнята.

— Съжалявам, ще сложа пост пред градината. Вече е голяма и не знам дали ще можем да я държим настрана от там — тихо, с някаква неизказана тъга каза дона Октавиа. Тя сплете дългите си изящни пръсти и стискайки ги те се изпънаха. — А там нещо ставаше, това място сякаш я позна, цялото трептеше и се извиваше, като в танц. Нямаше нито един цвят в него и беше прозрачно, и тя стоеше в средата, тя грееше., Рабида, тя беше извор от светлина, тя беше слънце! — Октавиа не успя да спре сълзите си, които потекоха с отблясък от светлината на свещите.

— Знам, че тя е точно това, а може би ни напомнят за идващия ден, той е така близко. Чак ме е страх от това бъдеще, което не знам какво ще ни донесе.

— Може би трябваше да заминем, някъде, накрая на света, далеч оттук и може би нямаше да може да ни последва тази наша орисия.

— Ние не можем и няма къде да отидем — тази увереност беше неотменима от нито една сила на света. Той вдигна чашата си и погледна през нея към танцуващите пламъци в камината. — А и тя трябва да е тук, нали за нея го правим, как да я оставим сама?

Тишината, която настана след последните думи на Рабида, беше по-силна и от врявата по пазара. И двамата го усетиха и заговориха едновременно, заглушавайки този крясък.

— Така… — каза Рабида.

— Винаги… — започна Октавиа.

Смехът им малко освободи главите им от тежките мисли, надвиснали като черни облаци.

— Така бързо лети времето. Сякаш вчера стана всичко — повтори дон Рабида.

— Така е, наистина минаха като на един дъх тези десет години. Десет години, Рабида, нима ги усети? — жената покри очите си с длани.

Дон Рабида се изправи и я приближи. Той притисна към себе си плачещата Октавиа и галейки я по махагоновите коси, усети силата на въпроса.

— Скъпа Октавиа, само ти успя да я запазиш, ти и твоята доброта и обич, аз бих изпуснал това слънчице още в началото. Направила си повече от възможното. Времето, което ни беше дадено, е най-прекрасният миг, който може да ни се даде.

— Винаги съм се питала — какъв ли е онзи свят, нейният истински свят, от който тя дойде.

— Вероятно никога няма да узнаем. Всичко е толкова необяснимо за нас, просто някой ни даде шанс да изживеем малко по-дълго смъртта си под светлината на нещо неземно.

Те постояха така, безмълвно хванати за мъртвите си ръце. Когато прозвуча звъненето на камбанката за вечеря, се спуснаха с нежелание и тръгнаха към трапезарията.

Исабел, преди да заспи, дълго мисли за това, което видя днес в градината. Но най-чудно й беше, защо дона Октавия не дойде при нея, а сякаш изплашена от нещо, стоеше настрани и само я повика. Сигурно и тя е виждала онези неща, но те не бяха страшни, напротив, толкова приятно усещане не беше имала досега. Бяха така живи и игриви, пъстри форми от светлини, които се въртяха около нея и направиха цветни стени наоколо. Имаше и още някакви странни неща, непознати като явления, но не и плашещи. Всички и бяха някак познати и близки. Звуците, издавани от формите светлина, звучаха като отдавна забравена мелодия на песен. Общо взето, в един момент, Исабел се почувства като у дома си, където и да беше това. Как искаше да разкаже за преживяното, но дона Октавиа не пожела да говорят за нищо през този ден, а да опита да го сподели с баща си не смееше. Той беше много недоволен, когато Исабел се измъкваше и трябваше да бъде търсена.

Замисли се за дона Октавиа. От доста време се питаше защо тя е само управителка на имението Деливеранс, в частност и нейна гледачка, а не и жена на баща й, дон Рабида. Знаеше, че майка й си е отишла при раждането, а дона Октавиа е нейна далечна близка. Живеели в една далечна провинция на юг, зад Мъртвата планина, когато баща й е посетил дома на бъдещата си съпруга по търговски дела. Майката на Исабел се казвала Изабел Нирина, която е дошла тук заедно с дона Октавиа, която е придружила по-богатата си роднина като компаньонка и приятелка. Когато дошъл трагичният ден на раждането на детето, издъхващата майка пожелала то да носи нейното име. Тогава и дона Октавиа останала завинаги в провинция Хиспаньола, имението Деливеранс, като помощничка на дон Рабида в отглеждането на Исабел, а по-късно и като управителка на цялото имение.

Исабел знаеше тази история още от съвсем малка. Много нощи тя беше слушала тихия вълшебен глас на дона Октавиа да й разказва за невероятната светлина на майка й, че тя трябва да помни, че е родена от лъчиста чистота и доброта, която е неповторимо рядко срещана в живота. С годините Исабел виждаше, че дона Октавиа е невероятно красива, когато минеше край някой, тя го окъпваше в сиянието си и Исабел искаше именно тя да е нейната майка. Но неизменно получаваше отговора — „Аз съм нищо, Иса, трябва да знаеш, че ти си родена от светлина и все повече заприличваш на своята майка с красотата си.“