Георги Стоев - СИК

— Здрасти, мъжки! — посрещна ме Чука.

— Не ми викай мъжки! Търсиш си белята — отвърнах му аз.

— Защо бе, момче? Идва от мъжкар.

— Нямам намерение да ти обяснявам защо.

— Той ми е приятел — намеси се Венци.

— Много ми пука какъв ти е — срязах го аз. Разговорът очевидно не вървеше, пък и ние двамата с Чука не се харесвахме. Точно когато се канех да го пребия, Венци отново се намеси:

— Що не си стиснем ръцете — предложи той. — Така де я се виж какво голямо момче си — добави угоднически Чука. — И аз бях като теб, но сега за нищо не ставам.

— Ще ти стисна ръката, ако ми кажеш къде си държиш парите — засмях се аз.

Изобщо не очаквах старият тарикат да поеме. Той обаче прие думите ми съвсем насериозно. Огледа се и тихо прошепна:

— В Копенхаген,… само долари и марки.

— Защо пък в Копенхаген? — изненадах се аз.

— Закопани — наведе палец към земята Венци.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно сериозно. Запечатвам ги в найлонови пликове. Веднъж дори имах проблем след един голям порой. Водата изрови плик с десет хиляди долара.

— И къде е твоят Копенхаген?

— Е, това вече един господ знае! — намуси се старият тарикат, след което се надигна и учтиво ни напусна: — Извинявайте момчета, ама съм много уморен и отивам да спя.

С Венци си помълчахме достатъчно. Толкова, колкото могат да го правят приятели от детинство. Аз усещах какво мисли той и той усещаше какво мисля аз.

— Не го прави! Чука ми е истински приятел — погледна ме Венци.

— Той е идеалният обект — казах. — Ще го въртим на шиш, докато признае къде е неговият Копенхаген.

— Забрави за този разговор.

— Нямам такова намерение.

Венци, разбира се, не се съмняваше, че когато намисля нещо, трудно може да ме спре. Затова стана още по-настойчив.

— Направи ми услуга, остави човека на мира!

— Ти съвсем си се разпарцаливил — станах аз. Погледнах косо към бара и останах като гръмнат. Там стоеше удивителна жена и с вроден, неподправен финес разливаше коктейл в чашите на трима идиоти.

В първият момент реших, че жената зад бара е поредната курва. Гарваново-черната й коса се спускаше почти до кръста и в слабото й, почти кльощаво тяло се чувстваше някаква спотаена агресия. Когато се изправих до нея, с изненада установих колко съм бъркал. Лицето й имаше изключително правилни черти и маслинено-черните й очи излъчваха оная мекота, характерна единствено за децата. Беше по-висока от обичайния ръст, но това не ме смущаваше. Тялото й се спускаше отгоре надолу в абсолютно съразмерни пропорции, стоеше просто като излято. Веднага ми стана ясно, че не можеш да изпиеш коктейл направен от тази жена и да я забравиш. Нещо повече. Не можеш да я видиш на улицата и да я забравиш. Дори най-лошото — изобщо не можеш да я забравиш. Тя засядаше като кост в гърлото.

— Как си, колежке? — поздравих я аз. Обикновено никога не тръгвах към такива директни запознанства, без да попитам с кого си имам работа, но този път не издържах. Пък и Поли ни задължаваше да се обръщаме към всички с „колега“, за да свикваме.

— Ти да не си барман? — подсмихна се жената.

— На барман ли ти приличам? — побеснях аз. Държах на имиджа си и смятах, че всички трябва да знаят кой съм и какъв съм.

— Нарече ме колежка?! — усмихна се меко жената и гневът ми отмина като лятна буря.

— Колкото да се запознаем — ухилих се аз. Бях запленен от нейния чар и мекота. После кимнах към стаичките зад служебните помещения: — Баща ти как те пуска да стоиш до толкова късно на бара?

— Това не е баща ми — обърна се присмехулно тя към Чука. След това ме погледна право в очите и аз забелязах в нейните стаен смях: — Това е мъжът ми.

Останах като гръмнат не можех да си представя как такъв идиот като Чука живее с подобно момиче. Сигурно съм изглеждал доста странно, защото жената леко ме побутна:

— Желаеш ли нещо от бара?

— Не, благодаря — отвърнах аз. — Как се казваш?

— Мелания.

— Странно име.

— Кръстена съм на първата любов на баща ми. Иди при Венци, после ще дойда да си поговорим.

— Ти познаваш Венци?

— Познавам и теб.

Върнах се в сепарето и дълго наблюдавах как Венци губи на билярд. Играеше доста нескопосно. Явно днешният ден не беше от най-добрите за него. Когато най-сетне седна до мен ядосан, го попитах:

— Какво си разказал на Мелания за мен?

— Не всичко, но много — призна си той. — Всяка вечер кисна тук.

— Да не си влюбен?

— Не знам как да постъпя — отбягна отговора Венци. — Чука ми е един от най-добрите приятели.