Майк Стоун - Свръхоръжието

— Може ли да се надяваме, Джак, на някакво спасение, на някой, който се е сетил да дойде и да ни спаси нещастните задници?

— Боя се, Хред, — казах аз — че и аз бих се изненадал на всякаква помощ. За идването ни тук знаем само двамата. Навън суматохата се усили и виковете се превърнаха в писъци. — Не се сещам — продължих аз — кой би могъл да до… Силен удар ме прекъсна и вратата изхвърча заедно с пантите, сякаш никога не е била там. Тъмнината, в която се намирахме се разреди съвсем леко от светлините в коридора, на пода лежеше обезглавен труп и пушек се носеше из въздуха. Някой извика: „Вратите! Затворете всички врати! Ще избяга!“ Двама души се появиха на прага на зейналата дупка, била някога врата.

— Господи, виж! — промълви единият и уплашено се озърна назад. То е изкъртило вратата. Трябва да кажем на Растър! И в един следващ миг, в една малка част от секундата, ние видяхме как телата им буквално експлоадираха, разпаднаха се на малки парченца. Кръв, парчета месо и кости имаше навсякъде. Картината напомняше много спукването на детски балончета. Двамата с Хред гледахме като зашеметени и страхът доземаше съзнанието ни. В следващият момент тънък и протяжен вой разтърси централния ми мозък и нервната ми система. „Всички ще умрете, нещастници! Ще ви избивам един по един, докато не ми дадат психотрона! Доведете ми тоя Растър!“

— Зинар — извиках аз и объркано погледнах Хред, — но какво прави тук Зинар, това беше той, познах го. Как ме е намерил?

— Май твоят „народ на Рика“ не е толкова добронамерен — язвително рече Хред. — Според мен — продължи той, — той не те е намерил, а чисто и просто те е проследил. Само че е интересно, защо ли? И както чуваш, май не е дошъл за теб.

— Да, интересно защо търсеше Растър? Защо точно Растър му трябва и откъде го познава? Суматохата навън като че ли потепенно стихна. От време на време се чуваше по някоя къса и отсечена заповед, разнасяше се тропот на бягащи крака. Изпаднали в тотално недоумение, ние напрягахме слуха си, за да доловим какво ставаше. Изведнъж се разнесе адски взрив, последван от оглушителен кънтеж, чуха се звуци от падащи камъни и после настана тишина. Бяха изминали пет минути, когато на входа се появи Растър, придружен от десетина въоръжени до зъби мъже, навъсен като буреносен облак. Когато влезе в нашия затвор, вдигна ръката си, посочи ме с показалеца си и гневно каза:

— Ти, Джак, си се сгодил със самия дявол! Досега трябваше да < умреш поне пет пъти. Господ ми е свидетел, че имам хиляди причини да те убия, но кой знае защо ти си още жив. И откъде се взе, този, как се казваше… Да, Зинар. Този Зинар, който каза, че ти си го довел до тази дупка, така каза той — „дупка“! Искам веднага да ми кажеш кой е този Зинар и което е по-важно, накъде отиде с моя психотрон. Скъпо ще ми пл…

— Той е взел психотрона — прекъснах го недоумяващо аз. — Зинар е взел психотрона. Значи затова е дошъл тук, а аз, глупакът, си помислих, че е дошъл да ме спасява…

— Глупости — изтърси Растър. — Корабът. Ами, да, всичко е било капан от самото начало. Дали са ми техен кораб, за да могат да ме проследят и после да се доберат до…

— Чакай, чакай! Успокой се малко, кои са тезе „те“ и откъде ги познаваш?

— Ще ти кажа само при условие, че ти ми обясниш за какво щеше да използваш психотрона.

— Щях да го използвам ли! Та аз тепърва се каня да го използвам. Имам намерение да отида и да си го взема, и ти си човекът, който ще ме заведе до там!

— Съжалявам, Растър, ще трябва да те разочаровам. Ти знаеш моето условие. Никъде няма да мръдна докато не ми кажеш всичко. Той ме гледа дълго без да каже нито дума. После кимна на своите стражи и те отведоха Хред. Останахме само двамата и мрачната тишина на Калания.

— Сега вече знаеш всичко — каза Растър и веднага една дузина дула се насочиха в моята физиономия Той продължи:

— Най-добре да тръгваме веднага. Трябва да потърсим кораба, с който си дошъл, но се съмнявам, че още ще е там. Предполагам, че е взривен, но може и да са си го взели. Човек никога не може да бъде сигурен. Двама от неговия отряд ме развързаха и Растър каза:

— Да вървим! След десетина часа се намирахме в орбита около Калания, летейки към мястото, където бях оставил звездния кораб на риканците. Навън звездите бяха в строен ред и напомняха много на земното небе. Хред се бе унесъл отново в сън, а Растър и неговият екипаж седяха мълчаливо в креслата си, всеки вглъбен в себе си. Концентрирах се върху думите на Растър. Според него нашествието на Зинар бе отървало засега цялото човечество в галактиката от завладяване. Растър се надявал чрез супероръжието да покори разумното население в Галактиката и да властва над него. За момент бях занемял, но трябваше да призная, че колкото и налудничаво да звучеше тази идея, за жалост тя имаше съвсем реално покритие. Не бе ясно дали Зинар бе действал от хуманни подбуди или и той бе имал някакви користни цели?! Както бе предположил Растър, корабът, с който бях дошъл липсваше, така че поехме курс към Нора, към неизвестния и загадъчен „Народ на Рика“. Приближихме Нора от същата посока, от която дойдохме с Растър преди време. Планетата все така беше запазила мъгливо-призрачната си тишина. Физико-измервателните уреди и радарите все така упорито мълчаха. Отново никакво наличие на живот. Как Растър се надяваше да открие Зинар, за мен бе загадка. Приземихме се и веднага напуснахме кораба. Двамата с Хред бяхме вързани един за друг, а поотделно бяха вързани ръцете ни отзад. Попитах Растър как възнамерява да потърси заветната си цел.