Майк Стоун - Свръхоръжието

Фактът, че Растър, заедно с неговите спътници беше наел едноместни глайдери ме отчайваше все повече. Надявах се на голямата следа, която би оставил един рейс-тотер, но изглежда Растър беше помислил за всичко. Хред управляваше своя глайдер съвсем прецизно и гладко, движейки се по нарастващата овална спирала. Беше избрал сто и осемдесет градусов визуален екран, с топлинно-сензорно реагиращ датчик. Имах чувството, че търсим игла в купа сено, въпреки всичките компютърни приспособления, стисках палци, бях готов да повярвам дори в Бога. До късно през нощта сновяхме насам-натам и накрая капнали от умора и зажаднели за сън си устроихме малък лагер, запалихме огън и си приготвихме лека вечеря. Сънят отдавна се бе заселил в територията на клепачите ми, затова не се налагаше да броя звезди, овце или нещо подобно. Заспах като дъска, мощно и непробудно. Хред остана на пост през цялата нощ. Той беше свикнал с климата на родната си планета и за него не бе никакъв проблем да бодърства една-две вечери. Сънувах жени, пиршества, торти, сладък живот. Явно добре ми беше подействала терапията на риканите. Бях се оправил напълно. Остро смушкване в ребрата отви розовите ми сънища. Три смръщени мутри и завързаният на съседното дърво Хред ме върнаха обратно в действителността. Второ остро сръгване ме подсети, че трябва да си надигна задника, аско искам да ми останат ребра до края на живота ми.

— Ти глупав и нахален. Последвал Господар. — смесена воня на развалено обля ноздрите и аз се закашлях. — Ти много глупав. Сега Господар накаже тебе. Върви! Не бях направил и две крачки, когато светът се преобърна. Свестих се в малко каменно и влажно помещение. Електрошок. Бяха ме зашеметили с електрошок, за да не проследя пътя до скривалището им. Бяха ме вързали за стената досущ като Христос. До мен Хред беше разпънат по същия начин, но все още беше клюмнал. Явно дозата му е била по-голяма. В следващия момент вратата се отвори рязко и вътре нахлу Растър с още двама-трима от неговата охрана. Ухилих се като полуидиот.

— Пак съм аз, Расти. Не очакваше да ме видиш, нали, стари приятелю?

— По дяволите, Джак, затваряй си голямата и мръсна уста. За момент настъпи тишина.

— Виждаш ли, Джак — продължи след миг Растър — на Нора аз ти пощадих живота. Оставих те жив. Но ти с твоята нахална самомнителност се появи отново. Да не си станал самоубиец, Джак, за какво ти трябваше да идваш тук?

— Има нещо у теб, което ми принадлежи — отговорих невъзмутимо аз.

— Как ще ти принадлежи, свещени глупако — изкрещя той. — Тогава аз ти го взех, сега то е мое, не разбираш ли, мое е, мое!! Хред изхълца и се събуда. Растър го погледна унищожително.

— И за какво ти трябваше да мъкнеш този нещастник? Да не си е помислил, че може да се справи с мен? Растър го хвана за лицето и му изкрещя:

— Ти ще умреш първи, глупако. Прокълни момента, в който си срещнал Джак! Утре сутринта ще дишаш за последен път! Той се извъртя и тръгна заедно с неговите горили. На прага на вратата се спря. Обърна се и отсече:

— Между другото, Джак, ти също ще умреш. Не се надявай на нищо. — и затръшна вратата.

— По дяволите, Хред. Как можа да се случи? Как ни откриха? Нали беше на пост?!

— Предполагам, че са знаели за теб от самото ти пристигане на Калания. — отвърна мрачно той. Отново настъпи тишина. Бяхме увиснали на своите окови като разчленени раци и се умърлушвахме с всяка измината минута. Наблюдавах внимателно стаята, но без резултат. Стените бяха влажни и солидни, подът мръсен и всякакви създания се движеха по него. Не виждах никакъв начин да се измъкнем. Всяка идея се топеше още в зародиша си. Дали бяхме обречени наистина?! Изкарахме така около два-три часа, когато Хред взе да опява:

— Господи, Джак, мислиш ли, че това копеле наистина ще ни пречука? Никога не съм мислил, че ще свърша по този начин.

— Да ти кажа честно, Хред, вече ме е страх да мисля каквото и да е. Май че ни остава само да се молим. — казах аз и погледнах тесният процеп, който се явяваше като естествен отдушник на тази дупка. Навън нощта бавно започваше да настъпва. Въздухът чувствително се разреди и стана студено. „Животът е кратък, помислих си, дяволски кратък“.

Тъмнината ни обгърна постепенно и ние заспахме, увиснали безпомощно на влажната стена. Място не можех да си намеря от безпокойство, но умората, предизвикана от висенето на стената си каза думата в решаващия момент. Дали изпитвах разочарование от безразсъдните си постъпки, гузна съвест заради въвличането на Хред в цялата работа, или яд заради лошия късмет, който имах, беше трудно да се каже. По-скоро бях обладан от диво любопитство. Играчката, която трябваше да послужи занапред за защита на земното човечество се намираше, бог знае защо, в ръцете на един агресивен и амбициозен десантчик и който, лично аз вече бях убеден в това, едва ли имаше нещо общо със своето правителство. Скритите факти говореха сами по себе си достатъчно, за да се убедя, че Растър бе замислил всичко съвсем сам или поне с няколко негови лични бойни другари. Цялата акция е замислена и изпълнена със завиден перфекционизъм. Каква е финалната част от операцията, срещу кого евенту ално ще бъде използвано п сихотронното оръжие, за мен си оставаше загадка. Да,такива мисли се въртяха в главата ми докато сънят ме обори. Трябва да сме спали не повече от час, когато викове на изненада, уплаха и суматоха нахлуха във влажната изба и ни разбудиха. Хред каза: