— Ето как стана — започна Енфийлд. — Връщах се дома от едно място накрай света, към три часа в тъмна зимна нощ, и пътят ми минаваше през една част от града, където наистина нищо друго не се виждаше освен лампи. Улица след улица и всички хора спят, улица след улица и всички осветени като за празнично шествие, и всички пусти като църкви — докато накрая стигнах до такова състояние на духа, когато човек се ослушва и ослушва и започва да жадува да зърне полицай. Изведнъж забелязах две фигури: едната на дребен човек, който с бързи стъпки куцукаше към изток, и другата на момиче, около осем–десет годишно, което тичаше с всички сили по една пресечка. И двамата някак съвсем естествено се сблъскаха на ъгъла и тогава дойде ужасната част от тази история, защото мъжът невъзмутимо стъпка детето и го остави стенещо на земята. Звучи ужасно, но още по-страшно беше да — се види. Това не приличаше на човек; наподобяваше по-скоро демон. Развиках се, хукнах подир него, хванах го за яката и го върнах при стенещото дете, където вече се бяха събрали доста хора. Той беше съвсем спокоен и не се съпротивяваше, но ми хвърли поглед така страшен, че просто се изпотих. Притеклите се хора бяха близките на детето, а след малко пристигна и лекарят, за когото било изпратено момичето. То не беше зле, а по-скоро изплашено, както каза „касапинът“, и сигурно ще помислиш, че с това историята свършва. Но имаше едно интересно обстоятелство. Бях изпитал някакво отвращение към господина от пръв поглед. Такива съвсем естествено бяха и чувствата на близките на детето. Но най-силно ме порази самият лекар. Той беше обикновен сух медик, с неопределена възраст, без всякакъв колорит, с подчертан единбургски акцент и емоционален почти колкото гайда. Чувствата му едва ли се различаваха от нашите: всеки път, когато погледнеше към моя пленник, „касапинът“ побледняваше от желание да го убие. Знаех какво има наум, както и той знаеше какво мисля аз. И тъй като не можеше да става въпрос за убийство, сторихме най-близкото възможно. Казахме на човека, че можем и ще направим такъв скандал от това, щото името му да се опозори от единия край на Лондон до другия. Ако имаше приятели или се ползуваше с някакво доверие, щяхме да положим всички усилия да ги загуби. И през цялото време, докато разгорещено му изреждахме нашите заплахи, държахме жените настрана, защото бяха освирепели като харпии. Не бях виждал толкова много излъчващи силна омраза лица, а посред тях стоеше виновникът с някакво мрачно, презрително хладнокръвие — също изплашен, това можах да забележа, той понасяше всичко със сатанинско спокойствие.
— Ако решите да направите капитал от този инцидент — каза той, — аз съм наистина безпомощен. Всеки порядъчен човек би желал да избегне подобен скандал. Кажете колко искате.
Ние настоявахме да даде сто лири на близките на детето, той явно искаше да намали, но нашето поведение не му предвещаваше нищо добро и накрая се съгласи. Оставаше да вземем парите. И къде, мислиш, ни заведе той? Точно до тази врата. Завъртя един ключ, влезе вътре и веднага се върна с десет златни лири в брой и чек за останалите, платим на приносителя от Кутс. Чека бе подписал с име, което не бих могъл да спомена, въпреки че е съществено за моята история, но това е много известно име; то често се появява в печата. Сумата беше безбожно голяма, ала подписът, стига да беше истински, показваше човек с много по-богати възможности. Позволих си да обърна внимание на въпросния господин, че цялата работа изглежда съмнителна; че обикновено човек не се пъха в — някакво мазе в четири часа през нощта, за да излезе оттам с чек за близо сто лири, подписан от другиго. Той обаче беше съвсем спокоен и язвителен:
— Не се тревожете, ще остана с вас, докато отворят банката, и сам ще осребря чека.
След тези думи ние тръгнахме: докторът, бащата на детето, онзи приятел и аз, и прекарахме остатъка от нощта в моята кантора; на сутринта, като закусихме, отидохме заедно в банката. Подадох чека и казах, че имам всички основания да мисля, че това е фалшификация. Нищо подобно. Чекът се оказа истински.
— Не думай! — възкликна Атърсън.
— Виждам, че чувствуваш нещата като мене — каза Енфийлд. — Да, това е неприятна история. Защото онзи човек беше лице, с което никой не би желал да има нещо общо, един наистина отвратителен човек, а другият, който беше подписал чека, е олицетворение на благоприличие, уважаван и най-лошото — той е твой приятел, който върши, както хората казват, добри дела. Трябва да беше станал жертва на шантаж; честен човек заплаща грешките на младостта си, които сега му излизат през носа. Ето защо наричам дома с тази врата „Къщата на шантажа“. Въпреки че това даже далеч не обяснява всичко — прибави Енфийлд и потъна в размисъл.
Читать дальше