— Исках да поговоря с тебе, Джекил — започна адвокатът. — Спомняш си твоето завещание, нали?
Всеки страничен наблюдател би сметнал за неуместен въпроса; докторът обаче го прие весело.
— Бедни ми, Атърсън — каза той, — ти си нещастен с такъв клиент. Не съм виждал човек по-разстроен от тебе поради това мое завещание, като изключим разочарованието на онзи тесногръд педант Лениън от това, което нарече моя научна ерес. О-о, зная, той е добър човек — няма защо да се мръщиш, — един прекрасен човек и аз винаги държа да се виждам често с него. Все пак Лениън е тесногръд педант; несведущ, досаден педант. Никой никога не ме е разочаровал повече от Лениън.
— Ти знаеш, че аз никога не съм одобрявал този документ — продължи Атърсън, безмилостно пренебрегвайки новоповдигнатия въпрос.
— Завещанието ми? Да, наистина, зная това — рече докторът малко остро. — Казвал си ми го.
— Е, добре, аз пак ти го казвам — продължи адвокатът. — Удаде ми се да науча нещо за младия Хайд.
Голямото хубаво лице на доктор Джекил побледня чак до устните и нещо помрачи очите му.
— Не искам да слушам повече — заяви той. — Струва ми се, че се разбрахме да не говорим по този въпрос.
— Онова, което чух, е гнусно — каза Атърсън.
— То не може да промени нещата. Ти не разбираш положението ми — отговори докторът с известна непоследователност в държанието си. — Аз съм в окаяно състояние, Атърсън; положението ми е много особено… много. И не може да се оправи просто с един разговор.
— Джекил — каза Атърсън, — ти ме познаваш: аз съм човек, на когото можеш да се довериш. Освободи съзнанието си от този кошмар с доверие; и не се съмнявам, че ще мога да те измъкна от усложнението.
— Добри ми Атърсън — рече докторът; — много мило от твоя страна, изключително мило! Не мога да намеря думи да ти благодаря. Напълно ти вярвам: бих ти се доверил повече, отколкото на всеки друг, повече, отколкото на самия себе си, ако имах избор. Но наистина не е това, което предполагаш, не е така лошо и само за да успокоя сърцето ти, ще ти кажа едно: когато пожелая, мога тутакси да се освободя от Хайд. Давам ти честната си дума и отново ти благодаря. Ще прибавя само още една думичка, Атърсън, която, уверен съм, ще вземеш откъм добрата й страна; това е частна работа и те моля да не се месиш в нея.
Атърсън помисли малко, загледан в огъня.
— Не се съмнявам, че си съвсем прав — каза той най-сетне, като ставаше.
— Но понеже зачекнахме този въпрос, и то за последен път, надявам се — продължи докторът, — има едно нещо, което бих искал да разбереш. За мен бедният Хайд наистина значи много. Зная, че си го видял; той ми каза и се боя, че е бил груб. Но аз искрено се интересувам много от този млад човек и ако умра, Атърсън, искам да ми обещаеш, че ще се държиш добре е него и ще му осигуриш правата. Мисля, че би го направил, стига да знаеше всичко, и ще ме облекчиш от голям товар, ако ми обещаеш.
— Не мога да се преструвам, че някога ще го обикна — отговори адвокатът.
— Не искам това — замоли Джекил, поставил ръка върху ръката на другия, — апелирам само за справедливост. Аз само те моля да му помогнеш заради мене, когато вече няма да ме има.
Атърсън изпусна въздишка, която не можа да възпре.
— Добре — каза той, — обещавам.
СЛУЧАЯТ С УБИЙСТВОТО НА КЕРЮ
Около година по-късно, през месец октомври 18… година, Лондон беше потресен от едно престъпление с изключителна жестокост и което стана още по-забележително поради високия ранг на жертвата. Някаква прислужница, която живеела сама в къща недалеч от реката, в единадесет часа се качила на горния етаж в стаята си. Въпреки че през малките часове нощем над града на кълба се влачеше влага, до полунощ биваше безоблачно и уличката, към която гледал прозорецът на прислужницата, била ярко осветена от пълната луна. Тя, изглежда, обичала романтичните настроения, защото седнала на сандъка си, който бил точно йод прозореца, и изпаднала в мечтателен размисъл. Никога, уверяваше прислужницата, обляна в сълзи, като разказваше за своето преживяване, не е била в подобри отношения с хората и не са я вълнували по-нежни чувства към целия свят. Както си седяла, забелязала да се приближава по уличката един възрастен и красив господин с побелели коси, а срещу него идвал друг, много дребен господин, на когото в началото тя обърнала малко внимание. Когато се приближили на достатъчно разстояние, за да могат да разговарят, което било точно под прозореца й, по-възрастният се поклонил и поздравил другия с много красив жест на учтивост. Не изглеждало обектът на неговия поздрав да е личност от голяма важност; по-скоро по протегнатата ръка на стария могло да се съди, че питал за пътя; но луната осветявала лицето, докато говорел, и на момичето било приятно да го наблюдава — издавало такъв невинен и със старовремска любезност характер, ала все пак с нещо високопарно, като някакво основателно самодоволство. Изведнъж погледът на прислужницата попаднал на другия и тя съзряла с изненада, че това е господин Хайд, който веднъж посетил господаря й и към когото изпитвала чувство на омраза. В ръката си той носел тежък бастун, който си подмятал, но не отговорил нито дума и само слушал със злостно нетърпение. После внезапно избухнал в неописуема ярост, удряйки крак в земята, размахвайки бастуна, държейки се (както описва прислужницата) като луд човек. Възрастният господин отстъпил крачка назад с вид на много изненадан и обиден; тогава Хайд излязъл извън всички граници на приличие и го съборил с удари на земята. В следващия миг с маймунска ярост той затъпкал жертвата си, нанасяйки й с бастуна безброй удари; можело да се чуе как костите на стария се чупят и тялото отскочило на пътя. При ужаса на тази гледка с викове прислужницата припаднала.
Читать дальше