Аркадий Стругацки - Трудно е да бъдеш бог

Дон Гуг най-после счупи подковата и запрати половинките в ъгъла.

— Да, недогледахме — каза той. — А може би не е чак толкова страшно, Антоне!

Румата само го погледна.

— Трябваше да премахнеш дон Реба — каза изведнъж дон Кондор.

— Тоест как така да го „премахна“?

На лицето на дон Кондор пламнаха червени петна.

— Физически! — рязко каза той.

Румата си седна.

— Тоест да го убия?

— Да. Да! Да! Да!!! Да го убиеш! Да го отвлечеш! Да го свалиш! Да го заточиш! Трябваше да действуваш! Не да се съветваш с двама глупаци, които бъкел не разбираха какво става.

— А също бъкел не разбирам.

— Ти поне чувствуваше.

Всички мълчаха.

— Нещо като Барканското клане ли е? — тихичко попита дон Кондор, като гледаше встрани.

— Да, нещо подобно, но по-организирано.

Дон Кондор прехапа устни.

— Сега вече късно ли е да го премахваме — каза той.

— Безсмислено е — каза Румата. — Първо, ще го премахнат без нас, а второ, изобщо не необходимо. Той е поне в ръцете ми.

— По какъв начин?

— Страхува се от мене. Досеща се, че зад мен стои сила. Дори вече ми предлагаше сътрудничество.

— Така ли? — промърмори дон Кондор. — Тогава кяма смисъл.

Дон Гуг каза, леко заеквайки:

— Вие, другари, сериозно ли ги говорите тези неща?

— Кои точно? — попита дон Кондор.

— Ами тези?… Да го убиете, физически да го премахнете… Да не сте побъркани.

— Благородният дон е ударен в петата — тихичко каза Румата.

Дон Кондор бавно отсече:

— При извънредни обстоятелства ефектни са само извънредните мерки.

Дон Гуг мърдаше устни и поглеждаше ту единия, ту другия.

— В-вие… Вие знаете ли докъде ще стигнете така? — продума той. — В-вие разбирате ли докъде ще стигнете така, а?

— Моля ти се, успокой се — каза дон Кондор. — Нищо няма да стане. И стига засега с тези неща. Какво ще правим с Ордена? Предлагам блокада на Арканарска област. Вашето мнение, другари? И по-бързо, че нямам време.

— Аз още нямам никакво мнение — възрази Румата. — А Пашка още по-малко. Трябва да се посъветваме с Базата. Трябва да се ориентираме. А след седмица да се срещнем и решим.

— Съгласен съм — каза дон Кондор и стана. — Да вървим.

Румата метна Будах на рамо и излезе от къщата. Дон Кондор им светеше с фенерче. Те отидоха при хеликоптера и Румата сложи Будах на задната седалка. Дон Кондор, като дрънчеше с меча и се заплиташе в плаща, се покатери на пилотската седалка.

— Няма ли да ме откарате до дома? — попита Румата. — Искам най-после да се наспя.

— Ще те откарам — троснато отвърна дон Кондор. — Но по-бързо, моля ти се.

— Сега ще се върна — каза Румата и изтича в къщата. Дон Гуг все още седеше на масата и загледан пред себе сп, търкаше брадата си. Отец Кабани стоеше до него и говореше:

— Така става винаги, приятелче. Колкото повече се стараеш, по-лошо излиза…

Румата грабна накуп мечовете и презрамките.

— Остани си със здраве, Пашка — каза той. — Не се ядосвай, просто сме уморени и раздразнени.

Дон Гуг поклати глава.

— Внимавай, Антоне — продума той, — внимавай много! За чичо Саша не говоря. Той е тук отдавна, няма тепърва да го променяме. Но ти…

— Спи ми се, нищо друго — каза Румата. — Отец Кабани, ако обичате, вземете конете ми и ги отведете при барон Пампа. Тези дни ще отида при него.

Отвън тихичко избръмчаха перките. Румата махна с ръка и изскочи от къщата. Под ярката светлина на фаровете на хеликоптера гигантските папрати и белите дънери на дърветата изглеждаха странни и страшни. Румата се покатери в кабината и хлопна вратичката.

В кабината миришеше на озон, на кожена тапицерия и одеколон. Дон Кондор вдигна машината и уверено я подкара над Арканарското шосе. Сега не бих могъл така, с лека завист си помисли Румата. Отзад мирно мляскаше насън старият Будах.

— Антоне — каза дон Кондор, — не бих искал… м-м… да бъда нетактичен и недей мисли, че… м-м… се бъркам в личните ти работи.

— Слушам ви — каза Румата. Той веднага се досети за какво става дума.

— Ние сме разузнавачи — каза дон Кондор. — И всичко скъпо, което имаме, трябва да бъде или далече на Земята, или вътре в нас. За да не може да ни се отнеме и да се вземе като заложник.

— За Кира ли говорите? — попита Румата.

— Да, момчето ми. Ако всичко, което зная за дон Реба, е истина, трудна и опасна работа е да го държиш в ръцете си. Разбираш какво искам да ти кажа…

— Да, разбирам — каза Румата. — Ще се помъча да измисля нещо.

Те лежаха в тъмното и се държаха за ръце. В града беше тихо, само понякога някъде наблизо злобно цвилеха и удряха с копита коне. От време на време Румата се унасяше в дрямка и веднага се събуждаше, защото Кира затайваше дъх — насън той силно й стискаше ръката.