— Ами какво ще кажете, ако могат да се изменят висшите предначертания?
— На това са способни само висшите сили…
— Но все пак представете си, че сте бог…
Будах се засмя.
— Ако можех да си представя, че съм бог, щях да стана бог!
— Добре, ами ако имате възможност да посъветвате бога?
— Вие имате богато въображение — с удоволствие каза Будах. — Това е хубаво. Грамотен ли сте? Прекрасно. Аз с удоволствие бих се позанимавал с вас.
— Вие ме ласкаете… Но все пак какво бихте посъветвали всемогъщия? Какво, според вас, би трябвало да направи всемогъщият, за да кажете: ето сега светът е добър и хубав?…
Усмихвайки се одобрително, Будах се облегна на стола и сложи ръце на коленете си. Кира любопитно го гледаше.
— Добре тогава — каза той, — ето. Бих казал на всемогъщия: „Създателю, не зная твоите планове, може би ти дори не смяташ да правиш хората добри и щастливи. Пожелай го! Толкова лесно е да се направи то! Дай на хората достатъчно хляб, месо и вино, дай им покрив и дрехи. Нека изчезнат гладът и нуждата, а заедно с тях и всичко, което разделя хората.“
— И това ли е всичко — попита Румата.
— Смятате, че е малко?
Румата поклати глава.
— Бог би ви отвърнал: „Хората няма да имат полза от това. Защото силните във вашия свят ще отнемат от слабите онова, което съм им дал, и слабите, както преди, ще си останат бедни.“
— Ще помоля бога да защити слабите. „Вразуми жестоките управници“ — ще му кажа аз.
— Жестокостта е сила. Ако изгубят своята жестокост, управниците ще изгубят силата си и други жестоки ще ги заменят.
Будах престана да се усмихва.
— Накажи жестоките — твърдо каза той, — та силните ла изгубят желание да проявяват жестокост към слабите.
— Човекът се ражда слаб. Той става силен, когато наоколо му няма друг по-силен от него. Когато бъдат наказани жестоките сред силните, тяхното място ще бъде заето от силните сред слабите. Също жестоки. Тогава ще трябва да се наказват всички, а аз не искам това.
— Ти по-добре виждаш, всемогъщи. Направи тогава просто така, че хората да получават всичко и да не си отнемат онова, което ти си им дал.
— И от това хората няма да имат полза — въздъхна Румата, — защото когато получат всичко даром, без мъка, от моите ръце, те ще забравят труда, ще изгубят вкус към живота и ще се превърнат в мои домашни животни, които ще бъда принуден занапред вечно да храня и обличам.
— Не им давай всичко наведнъж! — разпалено каза Будах. — Давай им по-малко и постепенно!
— Постепенно хората сами ще си вземат всичко, което им потрябва.
Будах неловко се засмя.
— Да, виждам, че не е толкова просто — каза той. — Аз като че ли не бях мислил по-рано за такива неща… Струва ми се, ние с вас разгледахме всичко. Впрочем — той се наведе напред — има още една възможност. Направи така, че хората най-много да обичат труда и знанието. Трудът и знанието да станат единствен смисъл на техния живот!
Да, ние също имахме намерение да опитаме това — помисли си Румата. Масовата хипноиндукция, позитивната реморализация. Хипноизлъчители на три екваториални спътника…
— Бих могъл да направя и това — каза той. — Но струва ли си да се лишава човечеството от неговата история? Струва ли си да се подменя едно човечество с друго? Няма ли това да бъде същото, както да се изтрие това човечество от лицето на земята и на негово място да се създаде ново?
Сбърчил чело, Будах мълчеше и обмисляше. Румата чакаше. Навън отново жално заскърцаха колите. Будах тихо продума:
— Тогава, господи, заличи ни от лицето на Земята и ни създай отново по-съвършени… или още по-добре остави ни и ни позволи да вървим по своя път.
— Сърцето ми е изпълнено с жал — бавно каза Румата. — Не мога да направя това.
И тогава той видя очите на Кира. Кира го гледаше с ужас и надежда.
След като остави Будах да си почине, преди да тръгнат на далечен път, Румата отиде в кабинета си. Действието на спорамина свършваше и той отново се чувствуваше уморен и разбит, отново го заболяха натъртените места и изкълчените му китки започнаха да се подуват. Трябва да поспя, мислеше си той, непременно да поспя и да се свържа с дон Кондор. Трябва да се свържа и с патрулния дирижабъл, нека съобщят в Базата. И да преценим какво да правим сега, и можем ли да направим нещо и какво ще стане, ако нищо вече не успеем да направим.
В кабинета на стола до писалището седеше прегърбен, сложил ръце на високите облегалки, един черен монах с ниско нахлупена качулка. Ловко, помисли си Румата.
Читать дальше