Аркадий Стругацки - Трудно е да бъдеш бог

Румата трепна и измъкна мечовете от ножниците. Остриетата бяха нащърбени, но чисти. Помнеше, че беше се бил с някого, но с кого? И как беше свършил боят?…

… Пропиха конете. Бедните донове изчезнаха някъде. Румата — и това помнеше — довлече барона в къщи. Пампа дон Бау беше бодър, напълно трезвен и готов да продължи веселбата — само дето не можеше да се държи на крака. Освен това, кой знае защо, той смяташе, че току-що се е разделил с милата баронеса и сега е на поход срещу своя стар враг барон Каска. („Представете си, приятелю, този негодник родил от бедрото си хлапе с шест пръста и го кръстил Пампа…“) „Слънцето залязва — заяви той, гледайки гоблена, изобразяващ изгрева на слънцето. — Бихме могли цяла нощ да гуляем, благородни донове, но бойните подвизи искат сън. Нито капка вино по време на поход. Освен това баронесата ще се сърди.“

Какво? Легло ли? Нашето легло е чулът на бойния кон. И като каза това, смъкна от стената злополучния гоблен, зави се с него презглава и с трясък се стовари в ъгъла под светилника. Румата нареди на Уно да сложи до барона кофа с разсол и каче с кисели краставички. Лицето на хлапето беше сърдито и сънливо. „Ама сте се натряскали — мърмореше то. — Очите са ви станали разногледи…“ — „Мълчи глупак“ — каза му тогава Румата… После стана нещо. Нещо много лошо, което го накара да бяга през целия град до този пущинак. Нещо много, много лошо, непростимо, срамно…

Спомни си го, когато вече наближаваше дома си и щом си го спомни, спря.

Той блъсна Уно настрана и се изкачи по стълбите, отвори широко вратата и нахълта при нея като господар и в светлината на кандилото видя бялото й лице, големите й очи, изпълнени с ужас и отвращение, и в тези очи видя себе си — залитащ, с увиснала влажна уста, с ожулени юмруци, с мръсни дрехи, нахален и подъл простак със синя кръв. И този поглед го блъсна назад, към стълбището, надолу, към антрето, навън, на тъмната улица и все по-далеч, по-далеч, по-далеч, колкото се може по-далеч…

Със стиснати зъби и чувствувайки, че вътре в него всичко е изстинало и се е вледенило, той полекичка отвори вратата и на пръсти влезе в антрето. В ъгъла, като гигантско морско млекопитаещо, мирно спеше и пухтеше баронът. „Кой там?“ — викна Уно, който дремеше на скамейката с арбалет на колената. „Тихо — шепнешком каза Румата. — Хайде в кухнята. Дай бъчва с вода, оцет, чиста кърпа, бързо!“

Той дълго, яростно и с рядка наслада се облива с вода и се три с оцет, смъквайки от себе си нощната мръсотия. За разлика от друг път Уно мълчаливо шеташе около него. И едва след това, когато помагаше на дона да закопчае идиотските лилави панталони с токи отзад, навъсено му съобщи:

— Нощес, след като офейкахте, Кира слиза и пита идвал ли си е донът или не, изглежда е сметнала, че й се е присънило. Казах й, че откакто вечерта сте отишли на караул, не сте се връщали…

Румата се извърна и тежко въздъхна. Не му стана по-леко. По-лошо дори.

— …А аз цяла нощ седях с арбалета над барона, страх ме беше, че както си е пиян, ще рече да се качи горе.

— Благодаря ти, малкия — с усилие каза Румата.

Навлече си обувките, излезе в антрето, постоя малко пред тъмното метално огледало. Каспирамидът действуваше идеално. В огледалото се виждаше един фин, благороден дон с малко удължено след уморителното нощно дежурство лице, но съвсем благоприличие. Влажните коси, прихванати от златния обръч, плавно и красиво падаха от двете страни на лицето. Румата машинално оправи обектива над веждите си. Хубави сцени са наблюдавали днес от Земята, мрачно си помисли той.

По това време се беше разсъмнало. През прашните прозорци надникна слънцето. Затракаха кепенци. Вън си подвикваха сънливи гласове. «Спахте ли добре, брат Кирис?» — «Благодарение на бога, спокойно, брат Тика. Слава богу, нощта мина.» — «А пък някой искаше да влезе у нас през прозорците. Казват, че благородният дон Румата гулял през нощта.» — «Говори се, че имал гост». — «Ами това сега гуляй ли е? Помня, по времето на младия крал веднъж така гуляха, че не видяха кога изгориха половина град.» — «Да ви кажа аз, брат Тика. Да благодарим на бога, че имаме за съсед такъв дон. Веднъж през годината гуляе, пък и то ни се вижда много…»

Румата се изкачи горе, почука и влезе в кабинета. Кира седеше в креслото както вчера. Тя вдигна очи и със страх и тревога го погледна в лицето.

— Добро утро, мъничка моя — каза той, отиде при нея, целуна я по ръцете и седна в креслото срещу нея.

Тя продължаваше да го гледа изпитателно, след това попита: