Рей Олдридж - Императорът на света

— Моля те — каза Долмаеро, — обясни ни още веднъж. Фараон е нечия собственост? Като плантация с котешки ябълки?

— Нещо от този род — неохотно отвърна Руиз.

— Но какво искат от нас всичките тези далечни светове? Злато? Змийско масло?

— Маслото наистина се търси в пангалактиката — поясни агентът, — но основното богатство на Фараон са фокусниците. Ето защо Кореана отвлече вашата трупа от Бидерум. Тя възнамеряваше да ви продаде на някакъв любител на театралните куриози за огромни пари.

Долмаеро мрачно се разсмя:

— Значи ние сме добитък? Или дресирани мечки?

— Не е точно така. Пангалактическите закони не допускат жестоко отношение към робите. Но Кореана не спазва законите, така че всякакви чудовища можеха да станат ваши господари.

Молнех сякаш изгуби дар слово.

— Винаги съм смятала, че Фараон принадлежи на баща ми — обади се Низа с тих, треперещ глас.

Очите на Фломел замятаха искри и той хвърли на Руиз поглед, пълен с такава омраза, че по гърба на поразения от подобна реакция агент изби студена пот.

— Колко отдавна е започнало всичко това? — поинтересува се Долмаеро.

— Преди много поколения. Скоро след като народът ви превърнал фокусите във висше изкуство.

Низа горчиво застена. Руиз докосна рамото й:

— Какво става с теб?

— Добре съм. Просто… Не беше много отдавна… макар че сега ми се струва, че са минали векове… Стоях на терасата на двореца на баща ми и произнесох тост за моите прадеди, които са бродили по земята и са показвали простички трикове. За тези, чиято съобразителност и изобретателност са издигнали рода ми и са подарили прекрасен живот на мен самата. А сега разбирам, че те са ме направили робиня.

— Не — възрази Руиз, — нещата не са чак толкова лоши. Откакто вашата планета започна да доставя фокусници, ние не сме допускали големи войни. Преди триста години избухнала чумна епидемия, която можела да погуби три четвърти от населението, но владетелите на Фараон успели да я пресекат веднага.

Девойката скри лице в дланите си.

— Ловджийските дирги на баща ми са доволни от всичко — получават месо два пъти на ден, а ловците се грижат за здравето им. Само дето отдавна са забравили какво е да бродиш свободно из пустинята и сам да ловиш плячката си. Сигурно диргите са страшно щастливи.

Руиз не знаеше какво да отговори. Той мълчаливо прегърна Низа и я придърпа към себе си. Момичето за секунда се възпротиви, но после скри лице върху гърдите му.

Долмаеро заговори, обръщайки се по-скоро към самия себе си:

— Длъжен съм по някакъв начин да се върна при трупата си и да я отведа вкъщи. Разбери, отговарям за тези хора. Те не са искали слава или да се възнесат в Света на Отплатата. Просто са работили, за да хранят семействата си. Кажи ми, Руиз, сега, когато фокусниците изчезнаха, какво ще направи Кореана с останалите?

— Не знам, старейшино — поклати глава агентът.

Каква полза ще има, ако Долмаеро научи страшната истина? Той така или иначе не може да направи нищо. Ако Кореана разбере, че никога няма да си върне фокусниците, тя най-вероятно просто ще умъртви останалите членове на трупата. За какво са й обикновени работници?

Огънят почти бе догорял, в пепелта блещукаха само няколко въгленчета. В нощния въздух се усети прохладен полъх. Руиз почувства с особена острота тялото на принцесата до себе си. Внезапно се улови, че изпитва странни, до момента непознати мечти: колко хубаво би било да можеше да спре времето и да остане завинаги да седи така, до прекрасната девойка. Нека животът свърши тук и сега, когато мечтата му е сбъдната, преди да настъпи мъчителният край. През целия ден предводителят се опитваше да не мисли за неприятната истина: докато се движеха пеша, те нямаше да успеят да се измъкнат от Кореана. А вероятността да намерят някакво превозно средство бе нищожно малка.

По-рано той винаги бе успявал да изхвърли от ума си неприятните мисли. Много полезно умение, като се имат предвид многобройните авантюри, в които му се бе налагало да участва. Сега като че ли беше изгубил този доста ценен талант. Руиз погледна към тъмната главица на Низа. Може би прекалено много държеше на момичето. Но дори и да бе така, той не искаше да се бори с нахлулите в него чувства.

Долмаеро отново се обади:

— Още един въпрос, ако позволиш. После ще отида да спя, иначе утре няма да мога да вървя достатъчно бързо.

Предводителят кимна окуражително.

— Знам, че благородната дама ти харесва, изписано е на лицето ти. Но останалите… Прости ми за тези думи, но ти нямаш вид на милосърден и състрадателен човек.