Теодор Стърджън - Сънуващи кристали

— Хайде сега…

— Ти страдаше от това, че се различаваш от… от другите, нали, Зен? Чудя се дали знаеш колко много хора изпитват същото, някои повече, други по-малко. Особените хора, малките хора — те страдат повече от всички. А ти страдаше най-много от всички тях. Сега знам, сега вече знам защо така страстно мечтаеше да си голяма. Преструваше се, че си човек, и изпитваше човешка мъка, че не си голяма — и по този начин криеше от самата себе си, че всъщност изобщо не си човек. Затова положи такива усилия да ме направиш най-човешкия човек, който можа да си представиш. Понеже за да постигнеш такова нещо, е било нужно ти самата да си човек. Мисля, че ти си вярвала, искрено си вярвала, че си човек… до днес, когато вече нямаше друг изход, освен да погледнеш истината в очите.

— Тъй че ти го направи, и умря.

— Ти преливаш от музика, смях, сълзи и страст, като истинска жена. Ти споделяш, ти знаеш какво е да бъдеш с някого.

— Зена, Зена, един кристал е сънувал красив сън, когато те е създавал!

— Защо не е довършил съня?

— Защо не довършват онова, което започват? Защо само скици без картини, само акорди без мелодия, само пиеси, зарязани в кулминацията на второ действие?

— Почакай! Шшт, Зен! Не казвай нищо…

— А дали трябва от всяка скица да се роди картина? Трябва ли да композираш симфония от всяка тема? Почакай, Зен… хрумна ми велика мисъл…

— Тази мисъл идва право от теб. Помниш ли всичко, на което ме учеше — книгите, музиката, картините? Когато избягах от панаира, слушах Чайковски и Джанго Райнхарт (Б.пр.: Родом Жан Батист Райнхарт /1910-53/ — белгийски джаз-китарист.) — слушах „Том Джоунс“, „Намерениче“ и „1984“. И когато избягах, тези неща ме крепяха и ме караха да мечтая. Аз открих нови красоти. Сега слушам Барток (Б.пр.: Бела Барток /1881-1945/ — унгарски композитор.) и Джан-Карло Меноти (Б.пр.: Италиански оперен композитор /1911-/) — „Наука и Нормалност“ и „Градината на Плинк“. Разбираш ли мисълта ми, скъпа? Нови красоти… неща, за които преди не съм и сънувал.

— Зена, не знам какво място заема изкуството в живота на кристалите, но е сигурно — те имат изкуство. Когато са млади — в процеса на развитието си — те упражняват и усъвършенстват уменията си с копиране. А когато се чифтосват (ако това е чифтосване), създават нещо ново. Вместо да копират, те се заемат с някое живо същество и клетка по клетка го видоизменят, докато добие красотата на собствената им обща фантазия.

— Аз ще им покажа една нова красота. Ще им посоча една нова цел — нещо, за което не са и сънували преди.

Хорти стана и отиде до вратата. Пусна щорите и ги застопори, после пусна вътрешното резе. Когато се върна при бюрото, той седна и претърси чекмеджетата. От дълбокото отляво измъкна една тежка махагонова кутия, отвори я с ключовете на Човекоядеца и извади таблите с кристали. С любопитство ги разгледа на светлината на настолната лампа. Пренебрегвайки етикетите, той изсипа всички кристали на една купчина до тялото на Зена, после опря лактите си помежду тях и облегна глава на ръцете си. Като се изключи настолната лампа, в стаята беше доста тъмно — през затъмнените кръгли прозорци на фургона се процеждаше съвсем малко светлина.

Хорти се наведе напред и целуна гладкия, изстинал лакът.

— Стой тук — прошепна той. — Веднага се връщам, скъпа.

Той наведе глава, затвори очи и остави съзнанието си да потъне в мрака. Усещането му, че присъства във фургона, постепенно се стопи и той се гмурна, оставайки един странник в тъмнината.

Зрението му отново бе заменено от друго сетиво и той за втори път долови Присъствия. Този път „групова“ атмосфера напълно липсваше, с изключение на една — не, на три доста отдалечени двойки. Всички останали бяха самотни, изолирани кристали, които нищо не споделяха помежду си — всеки следваше някаква своя тайнствена, сложна нишка на мислене… всъщност не мислене, а нещо подобно на него. Хорти съвсем ясно усещаше различията между кристалите. Един бе събрал в себе си величественост, достойнство и спокойствие. Втори излъчваше активност и горделивост, а трети пък ревностно криеше някаква особена, тайнствена, интригуваща идея, която го омайваше, макар и да знаеше, че никога няма да я разбере.

Най-странното обаче бе това, че той — един „чужденец“ — не беше чужд сред тях. Навсякъде по света когато един чужденец влезе в някой клуб, аудитория или пък басейн, в някаква степен му се демонстрира липсата му на принадлежност към съответната мини-общност. Хорти обаче не усещаше и следа от такова нещо. Нито пък се чувстваше приобщен. Нито пренебрегнат. Той знаеше, че те са го забелязали. Те знаеха, че той ги наблюдава — той го усещаше. Ала той бе сигурен, че дори и цяла вечност да остане там, никой няма да осъществи контакт с него. Нито пък ще опита го избегне.