Теодор Стърджън - Сънуващи кристали

Като не изпускаше от очи гърба на Монетър, Хорти раздвижи китките си и притисна лактите си в двете страни на тялото си, докато гръдните му мускули не изпращяха. Той опита да се изправи, после отново, ала все се свличаше на стола. Тогава Свободата и Омразата се съюзиха, за да ускорят възвръщането на силата в тялото му. Той стана, свил юмрюци, като се стараеше да не диша шумно.

— Е, ще се отървем все някак от теб — каза Човекоядеца, върна се на бюрото си и продължи да говори през рамо на уплашеното момиче. — И то скоро… ъ! — Бе се озовал лице в лице с Хорти.

Ръката на Човекоядеца се плъзна встрани и захлупи кристалите.

— Не се приближавай и на милиметър повече — изръмжа той, — или ще ги размажа. Ще се разплуеш на пода като чувал с изгнили картофи. Не мърдай.

— Зена наистина ли е мъртва?

— По-мъртва не може да бъде, синко. Съжалявам. Искам да кажа, съжалявам, че стана така бързо. Тя заслужаваше по-изтънчено отношение. Не мърдай! — Той стисна кристалите в едната си ръка, все едно бяха орехи за чупене. — По-добре си се върни на удобното местенце. — Погледите им се срещнаха и се задържаха така. Един път, после втори път Човекоядецът запрати към Хорти бодлите на омразата си. Хорти не трепна. — Чудесна защита — възхити се Човекоядецът. — А сега отивай и си сядай на мястото! — Той затегна хватката си около кристалите.

Хорти каза:

— Знам метод за убиване и на хора. — Той направи крачка напред.

Човекоядецът се дръпна назад. Хорти заобиколи бюрото и се приближи още повече.

— Изпроси си го! — изпъшка Човекоядецът и стисна кокалестата си ръка. Чу се слабо, но отчетливо изпращяване.

— Викам му „Метод на Хавана“ — дрезгаво каза Хорти, — на името на един мой приятел.

Човекоядецът беше опрял гръб на стената. Лицето му бе пепеляво, а очите — широко отворени. Той ужасено изгледа здравия кристал в ръката си — когато орехите се притиснат един в друг, се чупи само единият — изпищя като птица, пусна кристала на пода и го смаза под краката си. Тогава Хорти улови главата му с две ръце. Изви я настрани. Свлякоха се на земята. Хорти възседна гърдите на Човекоядеца, сграбчи отново главата му и отново я изви, този път с всичка сила. Чу се изпукване, все едно някой беше строшил пет килограма спагети наведнъж, и Човекоядецът се отпусна.

В съзнанието на Хорти заваляха черни гирлянди. Той изпълзя встрани от проснатия труп и едва не блъсна лицето си във физиономията на Бъни. Очите и бяха отправени надолу и зад него, ала погледът и вече не бе празен и втренчен в пространството. Устните и бяха оголили зъбите и. Вратът и бе извит като дъга, с ясно изпъкнали жили. Нежната Бъни… тя гледаше мъртвия Монетър и се смееше.

Хорти лежеше неподвижно. Беше уморен, уморен… трудно му бе дори да диша. Той повдигна брадичката си, за да може въздухът да влиза по-лесно в гърлото му. Тази възглавница бе така мека, така топла… Коса, мека като пух покриваше лицето му и нежно милваше затворените му клепачи. Не възглавница — една мека ръка подпираше главата му. Благоуханен дъх пред устните му. Тя вече бе голяма — нормално човешко същество, нормално момиче, точно каквато винаги бе искала да бъде. Той целуна устните и.

— Зен. Голямата Зен — промърмори той.

— Кей. Аз съм Кей, миличък, скъпият ми, горкичкият ми храбрец…

Той отвори очи и я погледна. В този момент очите му бяха като на дете, пълни с умора и учудване.

— Зен?

— Всичко е наред. Всичко е наред вече — успокои го тя. — Аз съм Кей Халоуел. Всичко е наред.

— Кей. — Той се повдигна. Ето го Армънд Блует — мъртъв. Ето го Човекоядеца — мъртъв. Ето я… ето я… Той издаде дрезгав стон и неуверено се изправи на крака. Изтича до стената, вдигна Зена и внимателно я постави на масата. Остана много място… Хорти целуна косата и. Взе ръцете и в дланите си и два пъти тихичко я повика, все едно тя се криеше някъде наблизо и не искаше да се покаже, за да го подразни.

— Хорти…

Той не помръдна. Не се обърна към нея. Отговори му дрезгавият му глас:

— Кей… къде отиде Бъни?

— Отиде да поседи с Хавана. Хорти…

— Иди да постоиш малко при нея. Хайде. Хайде…

Тя се подвоуми, после излезе от фургона и побягна.

Някой изстена. Ала Хорти не го чу с ушите си. Беше някъде в главата му. Той вдигна очи нагоре. Там стоеше притихнал Солум. Риданието прозвуча отново в съзнанието на Хорти.

— Мислех, че си умрял — прошепна Хорти.

Аз мислех, че ти си мъртъв — дойде безмълвният, озадачен отговор. — Човекоядецът смаза кристалите ти.