Теодор Стърджън - Сънуващи кристали

— Шшшт. Зена, миличка, замълчи. Не говори повече.

Равният, монотонен глас продължи:

— Аз лежах неподвижно, когато Бъни надникна вътре и Човекоядецът не разбра, че тя го видя какво прави и Бъни избяга и влезе Хавана и удари Човекоядеца с парче тръба и Човекоядецът му счупи врата той ще умре и аз…

Сълзите на Хорти бяха изсъхнали. Той внимателно замахна и леко я плесна по незасегнатата буза.

— Зена. Спри!

При удара тя нададе силен писък, изкрещя: „Не знам нищо повече, наистина не знам!“ и избухна в мъчителни, болезнени ридания. Хорти се опита да и каже нещо, ала не успя да я надвика. Той стана, обърна се, внимателно я положи на леглото, после изтича да намокри една кърпа със студена вода, изстиска я и избърса лицето и китките на Зена. Тя начаса спря да плаче и заспа.

Хорти не откъсна поглед от нея, докато дишането и не го убеди, че наистина се е успокоила. Той коленичи на пода до леглото и бавно отпусна глава до нейната. Косата и покриваше челото му. Полукръстосал ръце, той сграбчи лактите си и започна да ги дърпа един към друг. Продължи да ги тегли с всичка сила, докато раменете и гърдите му не се разтрепериха от болка. Той имаше нужда да е близо до нея и не искаше да помръдне, за да не я събуди, но от друга страна трябваше да се освободи от адското напрежение, което яростта му бе насъбрала в него. По този начин мускулите му изразходваха много енергия и предотвратяваха обезумяването му, при това без никакво, дори и най-леко движение да наруши покоя на спящото момиче. Той остана там дълго време.

Следващата заран на закуска тя отново бе способна да се смее. През нощта Хорти нито я премести, нито я докосна, единствено и събу обувките и я зави с един юрган. Някъде в малките часове на нощта той взе една възглавница от спалнята, сложи я на пода между леглото в студиото и вратата и се изтегна там, за да слуша дишането и и с котешка предпазливост да следи за всеки звук от стълбището и коридора отвън.

Когато тя отвори очи, той се бе надвесил над нея и веднага заговори:

— Аз съм Хорти и ти си в безопасност, Зен. — Паническият страх, който играеше в очите и, умря още в зародиш и тя се усмихна.

Когато тя се изкъпа, той занесе дрехите и в една квартална обществена пералня и след половин час ги върна изпрани и сухи. Оказа се, че храната, която беше купил пътьом, е излишна — Зена вече бе закусила добре „пътьом“ — яйца „по работнически“ (изпържени между две филийки хляб и разбити във водна чаша) и тънки резенчета пържен бекон. Тя взе от него покупките и му се скара:

— Сьомга… сок от папая… датско сирене. Хорти, това е ядене за цяла компания!

Той се усмихна — повече на нейния кураж и издържливост, отколкото на възраженията и. Облегна се на стената, скръсти ръце и мълчаливо се загледа в нея. Тя накуцваше напред-назад из кухнята, увита от глава до пети в това, което за него беше точна по размери хавлия за баня. Той се опитваше да не мисли за факта, че тя изобщо беше използвала хавлията, макар и да разбираше, като виждаше куцането и, като виждаше на какво беше заприличало лицето и…

Те закусиха в много весело настроение и с огромно удоволствие поиграха на „Помниш ли, когато…“ — която в крайна сметка е най-увлекателната игра на света. После настъпи часът на мълчанието, когато се разбираха само с поглед и тази форма на общуване им бе напълно достатъчна. Най-накрая Хорти попита:

— Как успя да избягаш?

Лицето и потъмня. Усилията, които полагаше, за да се овладее, бяха очевидни… и успешни. Хорти каза:

— Трябва да ми кажеш всичко, Зен. Трябва да ми кажеш… и за мен.

— Ти вече си разбрал много неща за себе си. — Това не беше въпрос.

Хорти махна с ръка и се върна към темата:

— Как се измъкна?

Подвижната половина на лицето и конвулсивно потръпна. Тя сведе очи към ръцете си, бавно повдигна едната, обви я около другата и ги притисна. Остана така през цялото време, докато говореше.

— Предполагам, че няколко дена съм била в кома. Вчера се събудих на леглото си във фургона. Знаех, че съм му казала всичко — освен че знам къде се намираш. Той все още си мисли, че ти си онова момиче.

— Чух гласа му. Той беше в другия край на фургона, в стаята на Бъни. Бъни беше там. Плачеше. Чух как Човекоядеца я отвежда някъде. Изчаках малко и се довлякох до вратата на Бъни. Влязох вътре. Хавана лежеше на леглото с нещо твърдо, увито около врата му. Изпитваше болка, докато говореше. Каза, че Човекоядецът се грижи за него и лекува врата му. Каза още, че Човекоядецът щял да накара Бъни да му свърши някаква работа. — Тя хвърли на Хорти бърз поглед. — Знаеш, че той е способен на това. Той е хипнотизатор. Може да накара Бъни да направи всичко.