Теодор Стърджън - Сънуващи кристали

— Още вино?

— Не, благодаря. Аз още…

— Кристалите са живи — разговорливо каза Монетър. — Те мислят. Мислят по начини, които са съвсем чужди на нашите. На тази земя са от стотици, хиляди години… буци пръст, камъни, скални късове… и си мислят своите си мисли по своя си начин… не се борят за нищо, което човечеството иска, не взимат нищо, от което човечеството се нуждае… не пречат на никого, общуват само помежду си. Ала те притежават сила, за която никой човек не е и мечтал досега. И аз я искам. Искам я. Искам я и смятам да я имам.

Той отпи от виното си и се загледа в него.

— Те се размножават — каза той. — Умират. И правят нещо, което не мога да разбера. Умират по двойки, а аз ги изхвърлям. Някой ден обаче аз ще ги накарам да ми дадат това, което искам. Ще създам съвършено същество — мъж или жена… някой, който може да общува с кристалите… някой, който ще прави онова, което искам.

— Откъде си… откъде можеш да бъдеш сигурен? — внимателно попита Зена.

— От малкото, което получавам от тях, когато ги наранявам. Проблясъци, късчета от мисли. Тормозя ги от години и за всеки хиляда удара, които им нанеса, получавам по един фрагмент. Не мога да го изразя с думи — това е нещо, което просто знам. Не в детайли, не съвсем ясно… но има нещо специално в завършения сън. Не се получава нещо като Гогол, или като Солум — недовършено и грешно направено. По-скоро е като онова дърво, което открих. И това завършено същество вероятно ще бъде човек, или нещо подобно… и ако е такова, аз ще мога да го контролирам.

— Веднъж написах една статия за кристалите — каза той след малко и тръгна да отключва дълбокото долно чекмедже на бюрото. — Продадох я на едно списание — от ония литературните, дето излизат на всеки три месеца. Статията си беше чиста хипотеза, за да осуети всички чужди намерения и цели. Описах тези кристали във всяко едно отношение, като пропуснах само да спомена как изглеждат. Доказах, че на земята е възможно да съществуват други, чужди форми на живот, и че те могат да живеят и да се развиват навсякъде около нас, без нашето знание — при условие, че те не съперничат на другите. Мравките съперничат на хората, както и плевелите, и амебите. Тези кристали обаче не го правят — те просто си живеят техния собствен живот. Биха могли да имат и групово съзнание като хората — ако обаче имат такова, те не го използват с цел да оцелеят. И единственото свидетелство, което човечеството има за тях, са техните сънища — техните безцелни, недовършени опити да копират живите същества около тях. И какво, мислиш, беше научното опровержение, което статията ми предизвика?

Зена замълча.

— Някакъв — каза Монетър със злокобно тих глас, — ми излезе с категоричното твърдение, че в астероидния пояс между Марс и Юпитер имало тяло с размерите на баскетболна топка, направено от шоколадова торта. Това, каза той, било твърдение, което трябвало да се счита за истина, понеже не можело да намери научно опровержение. Майната му! — изрева той, а после продължи тихо като преди:

— Друг пък се опита да обясни всички случаи на уродливост с еклектичното си бръщолевене за плодови мухи, (Б.пр.: Семейство малки двукрили мухи, които снасят яйцата си в зараждащи се плодове; използвани в лабораторни експерименти за наследственост заради краткия им жизнен цикъл, гигантски хромозоми и голям репродуктивен капацитет.) рентгенови лъчи и мутация. Това е точно онзи сляп, ограничен, задръстен, проклет начин на мислене, осигурил такова изобилие от факти, които да докажат, че самолетите не могат да летят (защото ако корабите се нуждаеха от сила, която и да ги държи над водата, и да ги задвижва, нямаше да има кораби) или че влаковете са практически неизползваеми (понеже триенето на колелата на локомотива нямало да се справи с теглото на вагоните върху релсите и влакът нямало никога да успее да потегли.) Имало е куп логични, научно обосновани доказателства, че земята е плоска. Мутации? Естествено, че има естествени мутации. Но защо един отговор трябва да бъде единствения отговор? Мутации от радиационно облъчване — доказуеми. Чисто биохимични мутации — силно вероятни. А сънищата на кристалите…

Той извади един надписан кристал от дълбокото чекмедже. Взе сребърната си запалка от бюрото, запали я и прекара жълтия пламък през кристала.

Реакцията беше слаб, агонизиращ писък в мрака.

— Моля те, недей — каза Зена.

Той прониза с поглед изпитото и лице.

— Това е Мопет — каза той. — Да не би сега пък да си се влюбила в една двукрака котка, Зена?