Теодор Стърджън - Сънуващи кристали

Човекоядецът отдавна беше зарязал навика си да чете мислите на хората и освен онези, които работеха навън, почти никой не го виждаше. В статиите по списанията той беше „съдружник“, когато въобще го споменаваха. Рядко го интервюираха и никога не го снимаха. В работното си време той беше със своите служители, или обикаляше наоколо, а свободните си часове прекарваше със своите книги, със своята лаборатория на колела и със своите „Особени хора“. Разправяха как са го виждали да стои в тъмните часове на сутринта сред пълния с нощни звуци мрак, скръстил ръце зад гърба си, прегърбил мършавите си рамена, и да гледа Гогол в големия му аквариум, или да се взира в двуглавата змия или в заека без козина. В такива случаи нощните пазачи и гледачите на животни се бяха научили да стоят настрана. Те безшумно се отдалечаваха, клатейки глави, и го оставяха сам.

— Благодаря ти, Зена. — Тонът на Човекоядеца беше любезен и мек.

Зена уморено се усмихна, затвори вратата на фургона и нощният мрак остана навън. Тя отиде до хромно-сивия пластмасов „плетен“ стол до бюрото му и се сви там, затъкнала халата си под пръстите на краката си.

— Достатъчно спах — каза тя.

Той и наля вино — искрящо Мозел. (Б.пр.: Вид бяло вино, произвеждано в долината на река Мозел, североизточна Франция.)

— Малко необичаен час за това — предложи той, — но знам, че ти харесва.

Тя взе чашата и я остави в единия ъгъл на бюрото. Беше се научила да чака.

— Днес намерих още няколко — каза Човекоядецът. Той отвори една тежка махагонова кутия и извади оттам облицована с кадифе табла. — Предимно млади екземпляри.

— Това е добре — отбеляза Зена.

— Хем е добре, хем не е — сприхаво каза Човекоядецът. — По-лесно се борави с тях, но пък не могат да правят толкова много. Понякога се чудя защо изобщо се занимавам.

— Аз също — рече Зена.

Стори и се, че изпод дълбоките вдлъбнатини очите му я стрелнаха и се отместиха от нея, но не беше сигурна. Той каза:

— Виж тези.

Тя взе таблата и я остави в скута си. Върху кадифето лежаха осем кристала с матов блясък. Бяха прясно почистени от пласта мръсотия, подобна на засъхнала кал, с която винаги бяха покрити при намирането им и благодарение на която изглеждаха като буци пръст, или като камъни. Не бяха съвсем прозрачни, но някой, който знаеше за какъв точно колеблив и неясен облак да гледа, все пак можеше да види ядрото.

Зена вдигна един от кристалите и го задържа на светлината. Монетър изсумтя и погледите им се срещнаха.

— Чудех се кой първо ще вземеш — каза той. — Този е много жив. — Той го взе от нея и се втренчи в него, като присви очи. Зена изхленчи от мълнията от омраза, с която той го порази.

— Моля те, недей…

— Съжалявам… но то крещи много — меко каза той и го остави при другите. — Да можех само да разбера как мислят — рече той. — Мога да ги наранявам. Мога да им заповядвам. Но не мога да говоря с тях. Някой ден обаче ще открия…

— Разбира се — каза Зена, кто наблюдаваше лицето му. Дали щеше да получи поредния си пристъп на ярост? Беше време за това…

Той се отпусна на стола, притисна ръцете си между колената си и се протегна. Тя чу как рамената му изпукаха.

— Те сънуват — гласът му се беше понижил до напрегнат шепот. — Това е най-точната характеристика за тях, до която съм стигнал. Те сънуват.

Зена го изчака да продължи.

— Само че сънищата им живеят в нашия свят — в нашия вид реалност. Техните сънища не са мисли и видения, картини и звуци, каквито са нашите. Те сънуват в плът и кръв, в дървета, кости и жизнени сокове. А понякога сънищата им не са довършени и съответно аз имам котка с два крака, и плешива катерица, и Гогол, който би трябвало да бъде човек, но който няма ръце, нито потни жлези, нито мозък. Те не са завършени… на всичките им липсва мравчена киселина и ниацин (Б.пр.: Никотинова киселина.), а и не само това. Но… те са живи.

— А ти не знаеш — все още — как го правят кристалите.

Той вдигна поглед към нея, без да помръдне главата си, тъй че тя видя как очите му проблеснаха изпод гъстите му вежди.

— Мразя те — каза той и се ухили. — Мразя те, защото трябва да завися от теб — трябва да говоря с теб. Но понякога ми харесва какво правиш. Харесва ми това, което каза — все още. Не знам как сънуват кристалите — все още.

Той скочи на крака, при което столът се блъсна в стената.

— Кой може да разбере един сън докрай? — изкрещя той. После продължи равнодушно и тихо, като че ли нищо не го вълнуваше:

— Поговори с някоя птица и я накарай да разбере, че една триста-метрова кула е завършения сън на един човек, или че скицата на художника е част от сън. Обясни на гъсеницата структурата на една симфония и съня, който я е предизвикал. Проклета структура! Проклети начини и средства! — Юмрукът му се стовари на бюрото. Зена мълчаливо взе чашата си с вино. — Не е важно как става това. Не е важно защо става. То обаче действително става и аз мога да го контролирам. — Той седна и любезно я попита: