Теодор Стърджън - Котаракът Хеликс

— Много лесно. Разделих молекулярната структура на стъклото и изкарах въздуха.

— Ами Те?

— А, Те щяха да ме последват, обаче ако се вгледаш, ще видиш, че сега запушалката е запоена. Това ме спаси. Ох!… Между другото, ако се чудиш какво охлади бутилката толкова бързо, да знаеш, че беше създаването на вакуум. Както ти е известно, при разширяване на въздуха температурата спада. Създаването на вакуум, естествено, поражда силен студ. Бива си го това стъкло. На практика няма температурни промени.

— Знаеш ли, почвам да се радвам, че така стана. Нямаше да е хубаво… Сега сигурно ще прекараш остатъка от живота си в това шише.

— Остатъкът от живота ми, драги, е… вечността.

Аз примигах.

— Няма да е много забавно. Искам да кажа… ти не изпитваш ли глад… или нещо такова?

— Не. Хранят ме — знам го. Отвън. Изглежда, че някъде има източник на енергия, с която се храня. Нямам представа какъв е. Обаче наистина ще е скучничко. Не знам… може би някой ден ще открия начин да си набавя друго тяло.

— Че какво ти пречи да го направиш още сега?

— Не мога — каза шишето. — Докато в тялото има душа, то е неуязвимо. Единственият начин е да убедя някоя душа, че има сметка да напусне тялото и да ми го предостави.

— Хм-м-м… слушай, Шише. Не ти ли дойде вече онова осъзнаване на смъртта, дето го спомена преди малко? Трябва да имаш защита срещу Тях.

— Точно там е работата. Душата трябва да извлече защитата си от тялото. Ако можех да вляза в нечие тяло и да го овладея само за секунда, щях да се защитя и да си отида. Или пък да остана и да си живея живота додето умра. Между другото, престани да ми викаш Шише. Казвам се Грегъри… Уолъс Грегъри.

— А, добре. Аз съм Пит Тронти. Ъ-ъ-ъ… много ми е приятно.

— И на мен. — Шишето подскочи два-три пъти. — Това беше вместо ръкостискане.

— Как го направи? — усмихнах се аз.

— Лесно. При умело насочване и най-леката молекулярна промяна кара шишето да подскача.

— Страшен номер. Е… трябва да бягам до магазина. Нещо да ти донеса?

— Не, Тронти, благодаря. Бягай. Пак ще се видим.

Тъй започна дружбата ми с Уоли Грегъри, изгубена душа. Открих, че е много интелигентен; и макар че ми бе провалил плановете за новото стъкло — нямах никакво желание да колекционирам души в бутилки — станахме истински приятели. Малцина имат подобен късмет — да си намерят толкова приятен и кротък съквартирант. Макар че първата вноска бе доста висока — едва не откачих, в края на краищата! — почти нямах разходи за поддръжката. Уоли никога не се прибираше пиян, не крънкаше пари назаем и не водеше приятели. Не закъсняваше за вечеря и не разхвърляше мръсни чорапи. Като съквартирант беше идеален, а като приятел надминаваше дори Хеликс.

Една вечер след около осем месеца аз работех и си бъбрех с Уоли. Той много ми помагаше — по онова време се занимавах със синтез на изкуствен каучук, а Уоли притежаваше свръхестествената способност да знае как точно стават химическите реакции… и тъкмо поради това се замислих над неговото състояние.

— Слушай, Уоли, не е ли крайно време да помислим как ще ти набавим тяло?

Уоли изсумтя.

— Само това ще можем — да мислим. Как, по дяволите, смяташ да изкопчим от някоя душа съгласие за подобна смяна?

— Не знам… може пък да преметнем някоя. Нали знаеш, да я подлъжем.

— Какво? Да я подлъжеш, когато може да прочете всяка твоя мисъл? Няма начин.

— Само не ми разправяй, че нито една душа във вселената не се поддава на измама. В края на краищата, тя е част от човека.

— Не казвам, че душата е кой знае колко умна, Пит. Но тя разсъждава без емоционални задръжки… разсъждава с първични понятия. Всеки глупак може да бъде гений, ако вижда ясно корена на проблема. А душата прави точно това. Естествено, ако е високо развита като човешката.

— Ами ако не е чак толкова развита? Това е идея. Няма ли как да заемеш тялото на някое куче, да речем, или на…

— Или на котарак?…

Спрях да разтръсквам чашката с млечнобял латекс, заобиколих масата и спрях пред шишето.

— Уоли… само не Хеликс. Не и този котарак! Та той… той е мой приятел. Не можем да го направим. Боже мой, човече…

— Ставаш сантиментален — презрително каза Уоли. — Ако изобщо имаш някакво чувство за стойност, изборът е предрешен. Можеш да спасиш безсмъртната ми душа, като пожертваш живота на някакъв си котарак. Малцина хора са имали такава възможност, при това толкова евтина. Това ще е голяма игра. Не съм ти казвал, но през последните два месеца надничам в съзнанието на Хеликс. За котарак умът му е просто блестящ. Пък и нищо особено няма да му се случи. Ще престане да съществува — това е ясно. Но душата му е първична и защитена още от най-ранна възраст, както навярно става с всеки примитивен разум. За да получи защита, човек се нуждае от някакъв мощен стимул, понеже значително се е отдалечил от страха пред смъртта. Не и котките. Тяхната първична философия почти не се различава от тази на дивите им прадеди. Всичко ще бъде наред. Просто аз влизам, той излиза и заминава там, където отиват всички добри котки след смъртта си. Телом ще бъде с теб, както и сега; но ще го движи моята душа. Пит, трябва да го направиш.