Теодор Стърджън - Котаракът Хеликс

Свих рамене и отново подхванах работата. Най-напред си сложих брезентова ръкавица и измъкнах бутилката. Хеликс се пъхна под лакътя ми и протегна нос да подуши гъвкавата извита повърхност. Трескаво посегнах към нея, за да не се опари, закачих стъклото с гола ръка и веднага замахнах отново — да удържа шишето, преди да падне. Не успях. Бутилката падна, отскочи… и отново се озова върху масата. При това не къде да е, а точно на мястото, откъдето я бях съборил!

И — отбележете добре — когато погледнах ръката си, за да видя колко зле съм се изгорил, върху кожата нямаше и следа. Шишето беше студено … а не му се полагаше да изстине поне още няколко часа! Новото ми стъкло беше много лош проводник на топлината. Едва не се разсмях. Трябваше да съм наясно, че Хеликс има достатъчно ум в главата, за да не рискува розовия си нос с разни горещи бутилки.

Двамата се изнизахме. Минахме в моята стая, скрихме се от смахнатата бутилка и аз се тръшнах на леглото. Бихме се разплакали просто от пълнота на чувствата, но ние с Хеликс не сме плакали от години.

След като нервите ми се поотпуснаха, аз надникнах в лабораторията.

— Ела насам, бе диване. Искам да поговорим.

Кой го каза? Втренчих се подозрително в Хеликс, който ми отвърна с невинен поглед. Добре де, не го бях казал аз. И Хеликс не беше. Взех адски да се плаша от онази бутилка.

— Хайде де!

Тонът беше висок и доста свадлив. Погледнах Хеликс. Той се миеше благопристойно. Но… Хеликс бе най-бдителният котарак на този свят. Ако имаше още някого — ако бе чул още някого — в лабораторията, щеше да ме предупреди. Значи не чуваше. А аз чувах.

— Хеликс — изпъшках аз и той погледна към мен, значи слухът му си беше наред, — двамата с теб сме полудели.

— Не, не си — каза гласът. — Сядай, додето не си се изтърсил. Аз съм в шишето и не мърдам оттук. Ако ме извадиш, ще умра, но между нас казано, не вярвам да успееш. Във всеки случай, моля те, не опитвай… ама какво ти става? Престани да се пулиш, човече!

— О — избъбрих аз истерично, — нищо ми няма. Нищичко. Само дето съм смахнат, това е. Тотално, окончателно и безвъзвратно откачен, шантав, душевноболен и тъй нататък, сиреч жертва на загубено психическо равновесие. Аз съм луд за връзване. И кой съм сега, Жана д’Арк ли? Хей, Хеликс. Гледай. Аз съм Жана д’Арк. Ти сигурно си Буцефал, Пегас или великото божество Пущ. Имах си празно шишенце, а сега е пълно с джин. Ей, Хеликс, дай да му ударим по едно джинче…

Седнах на пода и Хеликс се настани до мен. Мисля, че ме съжаляваше. Във всеки случай аз се съжалявах — много.

— Колко смешно — изрече бутилката или по-точно гласът, който твърдеше, че идва от нея. — Ако ме оставиш да обясня…

— Виж какво — рекох, — може и да има глас. Вече на нищо не вярвам… освен на теб, Хеликс. Ако ти го чуеш, всичко е наред. Ако ли не, значи съм луд. Хей, Глас!

— Какво?

— Направи ми една услуга. Викни „Хеликс“, ама по-силничко. Ако котаракът те чуе, значи съм нормален.

— Добре де — уморено рече гласът. — Хеликс! Хеликс!

Хеликс седеше и ме гледаше. С нито едно трепване на мустака не издаваше, че е чул. Въздъхнах и тихо казах:

— Хеликс! Ела, Хеликс!

Хеликс скочи върху гърдите ми, хвана ме с лапи за раменете и ме погъделичка по носа с дългата си опашка. Прегърнах го и внимателно се изправих.

— Братко — рекох, — май това ни е краят. Превъртял съм. Най-добре да позвъня на полицията.

Хеликс замърка. Виждаше, че съм тъжен за нещо, но не си даваше зор да проумее. Гледаше ме тъй, сякаш и луд пак щях да му допадам. Но според мен му беше интересно. Гледаше някак загадъчно с лъскавите си очи. Като че предпочиташе засега да си остана на място. Е, щом той не искаше да звъни на полицията, и аз не исках. Повече не отговарях за постъпките си.

— А сега ще бъдеш ли така добър да млъкнеш? — каза шишето. — Не искам да ти създавам неприятности. Може би не го осъзнаваш, но ти ми спаси живота. Недей да се плашиш. Виж какво. Аз съм душа, разбра ли? Бях човек на име Грегъри… Уолъс Грегъри. Загинах в автомобилна злополука преди два часа…

— Загинал си преди два часа. А пък аз ти спасих живота. Знаеш ли, Грегъри, много е весело. На главата ми има тюрбан със скъпоценности. Аз съм Мизорският махараджа. Гу-у-у. Уа! И бъл-бъл-бъл. Аз…

— Ти си съвършено нормален. Или поне донякъде. Стегни се и ще ти мине — каза шишето. — Да, загинах. Тялото ми загина. Аз съм душа. Нея автомобил не може да я убие. Обаче Те могат.

— Те ли?

— Аха. Онези, дето ме гонеха, когато се пъхнах в бутилката.