Иво Станков - Очите на истината

Виновни бяха телефоните. Това бе шестия опит. Мислеше, ако няма късмет, да опита още веднъж и да се откаже. Спеше му се лудо.

Ало! — беше тя.

Ало, здрасти… Аз…, аз съм…

Търсиш Дейн. Тук няма Дейн.

Не, не, търся теб. Но как позна, че съм аз?!

Познах гласа ти…Защо ме търсиш? И как въобще ме откри?

Ами, събудих 4–5 души в — погледна часовника — в 10:49 и така…

Аха-а-а,… Толкова работа — тя издиша отегчено — Дали си струва?

Ти кажи — отвърна той. Чудеше се какво ще каже, защо въобще го е направил. После, преди да се усети, каза: — Ти имаш ли име?

Имам три! — той се засмя. Хареса остротата на езика й и начина, по който я скриваше зад шегите си.

Добре, дай поне едно — този път тя се засмя.

Ваня.

А, добре, добре, че е първото… Аз съм Петър… Имаш ли време да си говориш c мен, Ваня?

Е, имам, но само ако ми е интересно. За какво ще си говорим?

Слушаш ли музика? — въпросът му изникна отнякъде, сякаш се бе чудил дълго как точно да го зададе. Не знаеше как му е хрумнал, но споменът за старите времена го накара да се почувства по-добре.

Не-е –отвърна тя с привидно разочарован тон, но той усети ентусиазма в гласа й — за това мога да говоря дъ-ъ-ълго…

На кого звъниш толкова рано — 6:15 е?!

Да, да, мамо, затварям! Беше спешно! — Петър свали длан от слушалката и каза: — Трябва да затварям. Ще ходя на училище! Мога ли да ти се обадя пак? До колко си на училище? Ще ми бъде много приятно! Моля те…

Обади се в 10:49 — отвърна Ваня, засмя се и добави: — И да поспиш…

Денят изхвърча край него като пейзажа в метрото: няколко размазани образа, палитра от цветове и гласове…

Цялата нощ бе говорил с Ваня. Не вярваше, че го е направил. Не вярваше, че я има. Че са останали подобни хора…, а и тя бе момиче! Бо-о-о-оже, накъде върви света?!… Ваня бе ключът към всичко, което криеше в себе си, към истинското му аз , забравено, изтикано в дълбините на съзнанието му, откъдето понякога (напразно) се мъчеше да излезе…

Тя говореше свободно за Моцарт, Бетовен, Григ, Пахелбел, Бах… Звучеше като познавач,… Но слушаше и Бон Джоуви, Брайън Адамс, Селин Дион, Аланис Морисет, Род Стюарт, Скорпиънс, Енигма, Ера, а и Мегадет, Металика, Айрън Мейдън, Аеросмит, … познаваше като имена много ритъм&блус — рап изпълнители, бе близка до блуса и рока, слушала бе и много електронна музика (от поносимата) — Вангелис, Ения, Майк Олдфийлд, Жан-Мишел Жар ; знаеше по 2–3 песни дори на Дийп Пърпъл, Рейнбоу, Назарет, Юрая Хийп, Ози Озбърн, Алис Купър — имена, които той не уважаваше чак толкова… Това момиче бе като жива история на музиката , осъвременена… вчера.

След седмата безсънна нощ Петър реши да се срещне с нея… Ваня бе приятеля, когото никога не бе имал… или когото бе изгубил отдавна. Тя бе острова, на който Дейн не можеше да го достигне, тя бе бомбата, срутваща стената между него и миналото,… добрите стари времена на … Когато Дейн не бе обсебила живота му, превръщайки го в част от своя… Говорейки с Ваня, той се потапяше в свят, отдавна изгубен за него — сън от музика, цветен и пълен със звуци, където нямаше значение кой си, от къде си, как си облечен, какво мислиш — всичко бе засенчено и някак облагородено от боговете на музиката . Чувстваше се малък, незначителен, изостанал… Та тя отговаряше на всичките му въпроси с цитат на някой бог или с част от текст на песен. Тя беше невероятна! — едно от малкото момичета, което го караше да си представя не как докосва най-интимните й места, а как танцува с нея под звуците на любимата им музика. Не го интересуваше как изглежда или се облича Ваня. Той й се възхищаваше… И въпреки това чувстваше, че е влюбен в нея, макар и сам да не можеше да си обясни (поради липса на опит, може би) как може да се чувства така без да я е виждал…

Но тя не пожела да му даде адреса си. Не — каза тя — Ще развалиш всичко! Не искам да идваш, нито да ме виждаш! — и сигурно се страхуваше, че той се интересува от нея, защото е момиче, защото (може би) е красива и той говори с нея, опитвайки да се добере до красотата й… И, ако го беше попитала първия път, когато разговаряха, сигурно би познала. Но когато спомена думата музика със своя мелодичен глас — думата, отключваща в него всичко, скрито от Дейн, всичко, което го вълнуваше, но не биваше да споделя ( Рок?! Ти си луд! Че кой го слуша това — то е старомодно, бейби… и ти си старомоден. Слушай електронна музика — това е мания! — а на него му се драйфаше от целия шум в дискотеката. Чудеше се защо загрозяват с подобен влудяващ шум такава добра ритъм-секция) — Петър моментално забрави, че тя е момиче, че може би е красива. Господи, тя бе фен! Този вид е в Червената книга — помисли той — тя сигурно е последната!…