Емилиян Станев - Антихрист

Щях да изляза от палата, упоен от мечти — цар Иван-Александър ми подари златно перо и се готвеше да ме пусне да си отида, — но нейно царство се намеси и каза, че е добре патриархът да ме подстриже за монах и да ме вземат писар в двореца. Тя заговори на гръцки, без да подозира, че разбирам тоя език и умея да чета и да пиша по него. Погледнах моята Ралица и тя ме погледна смутено. Техни царства спореха каква работа да ми възложат, а в това време най-голямата царюва дъщеря, която приличаше на баща си и като него беше едра и румена, незабелязано ме ущипа по лакътя и предизвикателно рече: „Ти защо уподобяваш наша Кераца ка света Богородица? Да не би наша Кераца да ти е либе?“ злъчно се изсмя и ме накара да потъна в земята. Ралица се разплака и побягна, негово царство смъмра нахалницата, обаче всички се засмяха и със смеха си показаха, че знаят моята тайна.

Не помня как съм поел кутийката със златното перо, как съм се поклонил и дали съм благодарил. Дойдох на себе си, когато монахът, който чакаше в пруста, ме поведе към двора. Там прегракнал, ала повелителен глас се караше и щом излязох от преддверието, видях висок, тънък в кръста младеж с пурпурни ботуши и къса далматика да ругае войниците, задето дразнят камилската птица. Той беше Иван Срацимир, най-големият царюв син. Обърна се и ме изгледа сърдито. Лицето му беше тъмно, брадичката изострена, а челото голямо, като бащиното му.

Вървя към къщи, а в ушите ми ечи: „Да не би наша Кераца да ти е либе?“ — дълбае ума и разранява моето честолюбие, та и Ралица взе да ми се струва чужда. Сърдех й се, задето беше издала нашата тайна. Излизаше, че не ме обича, само се ласкае и забавлява с моите стихотворения. Напразно съм я възпявал, напразно съм се уповавал на чистото й сърце, напразно съм я сравнявал със земните и небесни красоти. Тя си е царско чедо, пък аз син на образописец, какво си въобразявам? Оскърбена беше душата ми, вгорчена прекрасната тайна на обичта. И тъй изтълкувах моя сън: дяволът се е явил да ми каже, че отсега нататък ще му служа чрез царска воля… Отчая ме тая мисъл, покруси ме, че между мене и Христа е застанал нечестивият. Тежка печал ме притисна в този разделен ден.

Баща ми се зарадва на царския дар, майка, ми поиска да ме целуне, пък аз поиграх с перото и щом останах сам, необоримо ме споходи изкушението да надникна в някоя черква, когато вътре няма никой. Толкова жив беше пред очите ми дяволът, там, под синора на нашето лозе, та не се съмнявах, че непременно ще ми се покаже в черквата. Ала защо тъй страстно исках да го видя, дали измъчената мн душа не се надяваше да я освободи от властта си, като му се помоли? Или защото беше оскърбена, го търсеше? И досега не мога да проумея тая тайна, но после пак ще се върна към нея.

Промъкнах се скришом в болярската черква зад двореца, скрих се зад един стълб и зачаках. Стоя зад стълбата, със страх очаквам да ми се яви било в някой тъмен ъгъл, било под кандилата в олтара, а страхът преминава в дързост и богоборство, в бунт и предизвикателство към богове, светци, царе и властници, към живот и смърт. Косите ми се изправят и гърдите ми се изпъват, сякаш расте у мене чутовна мощ и заплашва да разруши божия дом, както някога Самсон бе разрушил филистимското капище. Тогава се сепнах, завтекох се към Пантократоса и коленичих да се моля. Помня тая икона и сега. Върху златножълта основа с тъмни бои беше нарисуван Спасителят — кротък, смирен, с алени устни между къса, черна брада, която се съединяваше с гъстата коса, — а зад образа — червен кръст. И толкова земен и умъчнен беше той, тъй безпомощно гледаше и така безнадеждно благославяше, че съвсем го оприличих на Косьо, болярския отрок и водоносец, винаги тъжен и благозамислен. Исках да се моля, но от устата ми не излизаше молитва, а ропот и обвинения към господа защо е оставил дявола да властвува, и съмнения, че допуща това, понеже е безсилен. И като че не аз изричах възхвали на злия дух, а друг, непознат, вселен в душата ми.

Щом разбрах, че не мога да се моля и като Йова диря сметка от бога, избягах от тъмната черква в белия свят с надежда, че там ще се отърва от гордия бяс, но вместо покаяние изпитах облекчение, че съм се освободил от нещо си. Човешката ми гордост порасна още повече и ме изпълни с дяволска сила: „Ето на, Еньо, малък си, ала си властен, на всичко можеш да гледаш без страх и даже със смях.“ И, помня, срещнах царския чашник, монаха Силвестър, и тъй го погледнах, че той се изуми, поспря се да ме изгледа и нещо измърмори. А след това ме налегна смътна тъга и ми се искаше да плача. Тогава ми стана ясно защо не казах на баща си за съня.