Емилиян Станев - Антихрист

Дойде денят да й ги предам. За да не се измачкат листовете, положих ги между две дъсчици за подвързване на книги, които намерих в бащината иконописна, и ги скрих в пазвата си. Рекох й: „Тук са. На тръгване ще ти ги дам, но да не види дякон Ангеларий или кир Драговол.“ Ала отец Ангеларий имаше котешки очи. Отдавна бе забелязал що става между нас, пък сега разбирам, че тоя редкозъбест дякон е ревнувал царската дъщеря, макар да изглеждаше смешно възрастен мъж да ревнува от невръстно момче. Тая ревност, види се, и за самия него е била скрита под задължението му да бди над царското чедо. И когато се тъкмях да предам стиховете, вече ме е дебнел, понеже е забелязал опънатата на гърдите ми дреха и ожидащите погледи на Ралица. Взе ги, прочете нещо от тях и ме изгледа с дълъг, зъл поглед, който прониза като жило душата ми и за пръв път вля в нея отровата на омразата, защото човешката душа не търпи посегателства към съкровените й тайни, нито към свободата й. Искаше ми се да издърпам от ръцете му дъсчиците със стиховете, ала не посмях и стоях подъбен и блед. Тогава Ралица ме изуми и възхити. Тя протегна бялата си ръчица към дякона, усмихна се с чудната си, всепобеждаваща усмивка и сладко рече:

„Учителю, аз сама го накарах да напише това, защото татко знае, че той съчинителствува, и иска да прочете съчиненията му.“ И както ангел господен или небесната царица е властна над черния дявол, та и в ада влиза, тъй и Ралица с едно протягане на ръката и с тия думи наложи властта си над дякон Ангеларий. Той се смути, от мургав стана вишнев, подобострастно се усмихна и с поклон й подаде стиховете. А великанът Драговол, който бе дошъл да отведе царкинята, нищо не разбра — стоеше си покорен и мълчеше, както всякога.

Човешка участ е да живеем невинния си живот в забава, любопитство и всячески игри с духотворно и веществено, душата да е като лятно облаче свободна и като него да се рее из световния простор, дорде настъпи денят на първите огорчения, страдания, гняв, омраза и болка, та се опълчва или към себеподобните си, или към бога да дири отговор за несправедливостта и злото. И тогава лукавият й надява оглавника. Случва се обаче в такъв ден много събития да се сплетат във възел.

Тръгнах си с нарастващ смут и още в уличката към къщи си спомних за дявола. Завидя ми лукавият за Исусовата дружба и за моята любов към Ралица, разгневил се е, защото единствен аз в целия Търновград знам, че се е загнездил тук навсякъде.

Намразих учителя си и той ме намрази и сега се борех с омразата, тая черна мъгла за душата. Ще научи хартофилаксът за стиховете и може да ме изгонят от училището. Не е чудно самият цар да ги прочете, да разбере кому и защо съм ги писал. Ще научи баща ми и всички велможни синове, които и без това ме гледаха като бяла врана.

Щом бутнах портичката и влязох в къщи, посрещна ме грозен вик отвътре и аз се завтекох по стълбата към горния кат. Но баща ми извика зад мене да се върна. „Иди се разходи край крепостната стена, синко. Майка ти е болна, горе е врачът и баба ти Венета, дето бабува. Може бог да ни изпрати твое сестриче или братче.“

Излязох, сподирен от същия приглушен вик, отидох към южната врата до Балдуиновата кула и без да обръщам внимание на стражата, която ми подхвърляше шеги и закачки, седнах да размисля нещастията си и защо мама викаше така страшно, щом самият бог ще ми изпраща сестриче. Но да не ви занимавам с подробности. Реших, че и тук дяволът има пръст, и умът ми се изстъпи пред загадката, защо съществува лукавият. В него ден се роди сестра ми Каля, която агарянците заробиха и продадоха на венецианците в Кандия…

Силна е душата с тайната си да подслажда! Бяга от грозните спомени, търси светлината и радостта. И тогава се утеших със световното съкровище, успокои ме Исус и без да усетя, седнал на каменното стъпало на улицата, в обедната сянка, започнах да редя наум стихове и с тях да подслаждам болката си. То се знае, пак към моята Зорница бяха отправени те, защото само на нея и на Христа можех да казвам всичко.

Същата нощ сънувах и рогатия и никога не ще забравя тоя сън — предвестник, че вече съм вкусил горчивите плодове на познанието.

Обичах да спя при баща си в широкото му легло, долу в стаята зад стълбата, съседна с иконописната. Там миришеше на бои, пък и баща ми беше вдрехнат на тях и на изгорял восък, дъхтеше на черква и предразполагаше душата към мир и покаяние. Преди да си легне, опасваше в тъмното тънък вълнен пояс на кръста си и го опасваше бавно и старателно. После се прекръстваше пред иконата и ме погъделичкваше с мустаците си, като казваше, че душата ми миришела на хубаво. А нея вечер в къщи се носеше дъх на кръв, на мляко и родилка, потискаше и мъчеше ума със заплахи и съмнения, та дълго време не заспах — слушах горе плача на сестричката, стъпките на стражата и равния рев на Янтра. Към полунощ сънувах, че вървя край синора на нашето лозе, дето прекарвахме горещините и засухите. Светло беше в душата ми, понеже тук се чувствувах по-свободен и щастлив. Опивах се от птичите песни и от цветята, с невинния си поглед надничах в естеството да открия вложения във всичко смисъл. Пък и дяволът си бе в Търновград и не ме заплашваше, само пронизващата печал за Ралица ме спохождаше, но тя беше като рана, натопена в мед. Такива чувства са блуждаели, види се, в паметта ми, забулена от съня, бдели са и тревогите ми от през него ден, а в тях се е потайвал дяволът. И ТОЙ се появи изневиделица под синора — сив, космат, дребничък, — па ме повика при себе си, както злодей подмамва дете, за да го погуби. И такава гнусна лъст и увереност имаше в него, че ще ме изкуши! Душата ми затрепера от ужас и със страшен вик, който я разкъса, грабнах голям камък и с все сила го хвърлих към него…