Емилиян Станев - Антихрист

Дойде и вест, че генуезците, разсърдени на нашия цар, задето облагодетелствувал техните съперници, нападали с кораби българското крайбрежие, завладели Созопол и поискали откуп от жителите — перпер за мъж, дукат за дете и два перпера за млада жена. Прииждаха и бежанци от Романя, дето робеха и опожаряваха агарянците, молеха да ги пуснат при царя или при великия логотет и търсеха писар да им напише жалбите; а той им искаше жълтица за жалба. Случи се веднъж да присъствувам на такава крамола и приех да им стана писар. Пари не взех, та техният примикюр, един старец, ми целуна ръка и ми се поклони доземи. Едва не се разплаках и побягнах, без да се сбогувам. Питах баща си защо цар Иван-Александър не събере голяма войска да прогони агарянците и генуезците, ами оставя тая работа на кефалиите и катепаните, когато те са безсилни да бранят хорате. „Защото в демосиоса няма пари и царят чака манастирите да му дадат заем. Пък кир Миза си стиска кесията и вече не дава.“ Тъй казваше баща ми, а това го знаеше целият Търновград и люто мразеше евреина и неговия род. Когато царският тъст минеше през вътрешния град в носилката си, придружен от стража, гражданите бягаха, за да не снемат шапки, а някои плюеха. И никой не наричаше нито него, нито синовете му с християнските им имена, нито с дадените им от царя болярски чинове. Всеки ги зовеше с жидовските. Виждах царския тъст Миза, прекръстен в Драгомир, само в черква — побелял, а с големи черни вежди над също така големи, тъжни очи, да мърда бърни и несръчно да се кръсти и си мислех, че този човек си има работа с дявола. Жена му беше умряла, а най-малкият му син, Аса, когото убих по заповед на Шеремет бей, тогава беше петгодишно дете…

---------------------------------------------------------

Прикапа тих, летен дъждец, ороси земята и тя замириса на хубаво. А в килията замириса на опожарено, та се събудиха в душата спомените — зли и добри — и се сплетоха като гълъби и усойници. Брате, ти, който четеш житието ми, прощавай, задето го прекъсвам. Повеля велика изпитвам да походя навън като звяр на свобода, за разтуха…

---------------------------------------------------------

Злина преля в сърцето ми, а то, вместо да ридае, че й се поддава, гордее се със страданията, защото му са скъпи и сладост намира в тях. И както пресветата майка божия, кога била в ада, искала да влезе в геената огнена, да се помъчи и тя с грешниците, тъй и аз се отдавам с остървение и поя душата си с тая злъч на гордостта. И не ми се иска да разказвам подробно с какви козни и многосложни примамки за человеческия ум дяволът въртеше света, та не минаваше месец без произшествие и поразии. Усърдно се молеха за греховете, поради които господ изпращаше турци, генуезци и всякакви разбойници, и недоумяваха с какво тия грехове са по-непростими от предишните. Поглеждах световното съкровище — то си беше безмълвно и не даваше отговор — четях „За правата вяра“, „Историкиите“, разни поучения, житиета и каквото намирах, дано си изясня тайната, и умът ми се заплиташе и двоеше. Молех се на бога да ми я открие, а той мълчеше. Нали уж беше съборил стената на враждата между себе си и човешкото естество, нали чрез Христа съедини небето със земята, да порази гордия изобретател на греха? Защо и в мене живееше лукавият? И какви грехове бях сторил в своята още цветна младост? Покаяние жадувах, а не ме спохождаше. Исках да затворя проклетото око, що беше се вторачило във всичко, казвах си: „Дяволско е то, Еньо, ослепи го!“ — но как, когато не е телесно? Минаваше ми през ума, че нашите сетива и удове са нагодени да приемат лъжовно света, защото самият бог е пожелал да скрие себе си от нас и по този начин да ни мъчи и съди. По-жестоко от дяволската злина излизаше, ако беше истина!

В такова душевно смущение срещнах отец Лаврентий русичкия монах от манастира „Свети Никола“. Този Лаврентий идваше в къщи да се съветва с баща ми по украси на книги, понеже го блазнеше краснописът и художеството. Беше нежен, слаб, с тънка кожа, та вените му прозираха, с брадичка като на Христа и със сини, малко влажни очи. Под расото плешките му стърчаха, ще речеш — светец в пустинно вселение. Заговорнически се взираше той в мене и ме търсеше, пък аз виждах, че ние с него си имаме нещо, което ни свързва, и колкото го избягвах, толкова го и чаках. Душата ми се оскърбяваше от погледа му, а го зовеше, разпътната! Защото душата обича и търси кой да издевателствува над нея и лекомислено се вслушва в изкушенията на ума, тоя злодей, който, вместо да бъде справедлив съдник и храбър защитник, става безсрамен и гнусен лукатин — руши спасителната й мяра, както буйният дъжд измива мазилката на стена, та отдолу се озъбва студеният камък.