Рекс Стаут - Почти мъртъв

— Защо не?

Набрах номера и почаках доста за отговор. Нямаше я. Предложих на Сол да вземем само ключове. Той взе четири връзки и ги пусна в джоба си, докато аз се запасих с два чифта гумени ръкавици.

— Трябва да ви напомня — прозвуча като предупреждение от страна на Улф, — че една елементарна предпазливост никога не е излишна, макар че не искам да бягам от отговорност на съучастник.

— Много сме ти задължени — казах с престорена благодарност. — В случай на фал ще кажем на полицията, че си ни молил да не отиваме.

Взехме такси от 9-то авеню до улица Кристофър, оттам се придвижихме пеша до улица Арбър, свихме зад ъгъла и продължихме до 43. В преддверието натиснах звънеца на Брандт. Не чух изщракване. Натиснах още два пъти. Входната врата беше отворена. Останах да наблюдавам. Тази улица не беше 5-то авеню и докато чакахме със Сол, покрай нас минаха само две момчета и жена с куче. След минута и половина Сол се обади зад гърба ми, че всичко е готово. Мина пред мен по стълбите. Планът му бе да претърсим набързо двамата, а после да остане сам вътре, докато аз го пазя долу. Пред вратата на мис Брандт той извади връзка с ключове и тъкмо се канеше да започва, когато се сетих за предпазливостта. Отидох и почуках на вратата. След като не последва отговор, почуках повторно и оставих Сол да си върши работата. За разлика от вътрешната врата долу, тук се забавихме около 3 минути. Редно беше да вляза пръв, но той направи автоматично една-две крачки навътре и едва сподави вика си.

Стояхме един до друг и не вярвахме на очите си. Идвах тук за втори път, но хаосът, който намерихме трудно се поддаваше на описание. Мебелите си стояха по местата; всичко останало беше в пълен безпорядък. Навсякъде наоколо имаше разпилян пълнеж от разпраните и изтърбушени възглавници. Всички книги и списания се въргаляха, нахвърляни по земята. Тук-там попаднах на пръст и изпочупени саксии. Сякаш в стаята се бяха гонили 10 орангутана.

— Този не се шегува! — едва успях да кажа и млъкнах.

Погледите ни едновременно се спряха на някаква купчина малко по-нататък в другия край на стаята. Беше тялото на Дилиа Брандт — почти до дивана, където седяхме с нея неотдавна. Лежеше по лице с разтворени настрани крака. Приклекнахме от двете страни на трупа. Не усетихме пулс. Беше мъртва поне от 12 часа. Нямаше рани. Не се наложи да търсим. Около шията й още стоеше въжето. Изправихме се да огледаме наоколо.

Проверих в банята, а после в спалнята, докато Сол затвори вратата към коридора. В спалнята беше още по-страшно. Навсякъде в стаята имаше дрехи и всевъзможни други неща. Дюшекът беше свален на пода с вътрешността навън. В банята не се оказа по-различно. Сол застана отново до трупа. Разсъждаваше на глас:

— Убил я е преди да започне търсенето.

— Добре е работил. Почти нищо не е оставил непокътнато. Казвам „почти“, защото горката Дилиа е все още с дрехите по нея. Или е намерил каквото търси, или изведнъж се е изплашил. А може и въпросният предмет да е бил по-голям.

— Не е трудно да съблечеш днес една жена. И ръкавици ли ще слагаме? Какво си намислил?

— Ще опитаме късмета си с това, от което се е отказал той, ако не възразяваш.

— Но по дрехите не остават следи!

— Когато си с ръкавици, да.

Извадих нож от джоба си, отворих го и започнах с блузата. Разпрах я до кръста. Сол се справи с ципа и хвана полата за подгъва да я издърпа надолу. Събу й обувките и ги остави настрана. Под блузата имаше комбинезон, прерязах презрамките и след като го порнах до талията, отметнах двете половини от гърба. Долната част на бельото свалихме без трудности. Само колана ни отне повече време. Не исках да оставя драскотини по кожа та.

— Съвсем е студена — забеляза Сол.

— Помогни ми да я обърнем по гръб! Подхванах я с една ръка под бедрото, а другата пъхнах под рамото, за да я изтърколя леко. Сол пресрещна трупа и го спря. Лицето на удушен човек изглежда ужасно 12 час след настъпването на смъртта. Сол го покри с възглавница.

Между дрехите не открихме нищо. Когато посегнах да махна сутиена, трудът ни бе най-сетне възнаграден — между гърдите й с лента беше залепен ключ. Дръпнах го и раз гледах лентата. На нея пишеше: „Личен шкаф за багаж на централна гара. Действай бързо!“. Завихме я с одеяло. Сол беше вече на вратата и сваляше ръкавиците си. Свалих моите в движение. С една от тях той хвана дръжката на вратата и я затвори след себе си. Буквално летяхме надолу по стълбите. Не ни срещна никой. Само един от живеещи те в къщата, влизайки във входа, се загледа след нас за малко. С две секунди закъсня, за да може да твърди, че идваме отвътре. Кога то излязохме на улица Кристофър Сол каза: