Рекс Стаут - Ръкописът убиец

Улф седеше зад бюрото и преглеждаше записките си за състоянието на орхидеите, които бяха набъбнали по време на отсъствието ми.

— Има ли новини? — Не.

Аз се предадох.

— Май ще отида да си легна, — заключих сейфа. — Дръпнал съм резето на входната врата и съм заключил задния вход. Лека нощ!

— Лека нощ.

В този момент зазвъня телефонът. Вдигнах слушалката.

— Офисът на Ниро Улф. На телефона е Арчи Гудуин.

— Нужен ми е Ниро Улф.

— Кой го търси?

— Джеймс Къриган.

Сложих ръка на слушалката и съобщих на Улф:

— Къриган. Гласът му е пресипнал, но явно е разтревожен. Ще разговаряте ли с него?

Шефът взе слушалката. Аз също останах на линия.

— На телефона е Улф. Слушам ви, мистър Къриган.

— Изпратих ви писмо. Тъй като вие сте виновен за всичко, смятам че трябва да чуете какво ще стане след малко. Слушате ли? Един момент.

— Да, но…

— Чуйте.

Имах чувството, че тъпанчето ми експлодира. Някакво съчетание на силен вик и трясък. Инстинктивно отдалечих слушалката, но отново я долепих до ухото си. Чух някакъв трудно различим шум, после нещо падна. Настъпи тишина.

— Ало! Ало! — завиках в слушалката.

Пълно мълчание. Оставих слушалката и се обърнах. Улф ме гледаше намръщено.

— Е, какво стана?

— Мога да ви попитам същото. Откъде да знам? Може би се застреля.

— Откъде се обади?

— Откъде да знам. Да не съм го организирал аз.

— Там се чуваше радио.

— Чух. „Животът на Райли“ — програмата на ВНВС. — Той остави най-после слушалката и ме погледна отново.

— Това е някакъв абсурд. Не мога да повярвам. Свържи ме с Креймър.

Набрах номера. Потърсих Креймър, но той не се оказа в участъка. Стебинс също отсъстваше. Потърсих сержант Орбах и предадох слушалката на Улф.

— Мистър Орбах, на телефона е Ниро Улф. Запознати ли сте със случая Дайкс — Уейлман — Абрамс?

— Да.

— Познавате ли човек на име Къриган?

— Чувал съм това име.

— Току-що някой ми се обади по телефона. Представи се като Къриган, но гласът бе дрезгав и развълнуван, така че не мога да твърдя, че е бил той. Каза… по-добре си запишете…

— Момент, да взема писалка. Слушам ви.

— Каза, че се обажда Къриган и след това — цитирам: „Тъй като вие сте виновен за всичко, смятам, че трябва да чуете какво ще стане след малко“. Край на цитата. Веднага след това се чу трясък, приличащ на изстрел, някакви други звуци и накрая тишина. Чуваше се само радиото. Това е всичко.

— Каза ли откъде се обажда?

— Казах ви всичко, което съм чул. Не знам нищо повече.

— Къде сте сега?

— Вкъщи.

— Там ли ще бъдете? — Да.

— Разбрано — той затвори. Ние също.

— Паметта ви изневерява — казах. — Доколкото си спомням, той каза, че е изпратил писмо.

— Предпочитам да чета пощата си сам. Къде живее мистър Къриган?

Взех телефонния справочник на Манхатън и открих адреса. После погледнах в архива за повече сигурност.

— Къриган живее на тридесет и шеста източна улица, номер 145. Фелпс е на западната страна на централен парк, 317. Кастин е на парк авеню, 165, Бригс — в Лачмънт, а О’Мелли — на Източна осемдесет и осма, 202.

Върнах обратно папката и заключих шкафа.

— Мога ли да си легна?

— Не.

— Така си и знаех. Да седя и да чакам, така ли? Дори да открият мъртвец до сутринта, няма да се обадят. С такси ще се стигне до Къриган за пет минути и ще струва петдесет цента, включително с бакшиша. Ако няма никой, се връщам обратно. Да тръгвам ли?

— Да.

Слязох долу, взех си шапката и шлифера и пеш извървях разстоянието до пресечката на Тридесет и шеста и Лесингтън авеню. На Десето авеню спрях такси и дадох адреса на шофьора.

Срещу сградата с номер 145 на Източната тридесет и шеста улица бе спряла кола с радиотелефон. Вътре нямаше никой. Влязох във входа. В списъка на живущите Къриган бе пети по ред. Изглежда, някога този дом бе принадлежал на едно семейство, но после са го били направили с няколко апартамента и асансьор, но без обслужващ персонал. Самият асансьор бе на партера. Отнякъде се чуваха гласове. Влязох, натиснах бутона за петия етаж и тръгнах нагоре. На площадката имаше само една врата и пред нея стоеше полицай.

— Кой сте вие? — доста неприветливо ме посрещна той.

— Казвам се Арчи Гудуин и работя за Ниро Улф.

— Какво искате?

— Искам да си легна да спя. Но първо трябва да се убедя дали някой не си е направил шега с нас. Съобщихме за случая в полицията. Според човека, който се обади и ни каза да слушаме, бе решил да се застреля. Вярно е, че се чу изстрел или нещо подобно, но тъй като не постави слушалката обратно и се чуваше само тишина, позвънихме в полицията. Не сме сигурни дали оттук бе повикването, затова дойдох да се уверя.