Рекс Стаут - Ръкописът убиец

— Защо сте сигурен, че е било изстрел?

— Защото има отношение към случай, който сега разследваме. И момчетата не се шегуват. Някой път са ни приятели, някой път — врагове. Вашият колега вътре ли е?

— Не. Вратата е заключена. Отиде да търси портиера.

— Може ли да сложа ухо на вратата? — Защо?

— Да послушам радио.

— Аз не ви познавам. Казват, че сте голям шегаджия. Сега какво, да се смея ли?

— Не. Не ми е до шеги. Много ми се иска да спя. По телефона се чуваше радио и искам да проверя, ако не възразявате.

— Само не пипайте дръжката на вратата.

— Ще се постарая.

Той се отмести и аз сложих ухо на вратата. Достатъчни ми бяха няколко секунди. Докато слушах, асансьорът тръгна надолу. Изправих се.

— Тук е. Предаването е на Бил Стърн ВНВС.

— Чухте Бил Стърн по телефона?

— Не. Но предаването бе на ВНВС — „Животът на Райли“. А в десет и тридесет в ефир излиза Бил Стърн.

— Юначаги са „Янките“, нали?

Честно да си кажа, аз съм привърженик на „Джайнтс“, но трябваше да вляза в апартамента и затова се показах дипломат.

— А как иначе! — потвърдих аз. — Надявам се, че Ментъл ще им даде да се разберат.

Той също се надяваше, но не бе сигурен. Според мнението му тези вундеркиндчета невинаги бяха достойни за легендите, които се носеха за тях. Той имаше и други предположения, които се канеше да сподели, но за мое щастие асансьорът спря на етажа и от него излязоха двама. Единият бе полицай, а другият — нисък шишко с остатъци от зъби в устата и старо палто, наметнато вместо халат. Полицаят се изненада, като ме видя, и веднага попита:

— Този кой е? От отдела ли е?

— Не. Това е Арчи Гудуин от Ниро Улф.

— А, той ли е? Откъде пък той се появи?

— После ще разговаряме за това. Дайте ключа. Портиерът не възрази и се отстрани от вратата. По-старшият от полицаите хвана дръжката с носна кърпичка и завъртя ключа. За малко да прихна. Вместо това си вмъкнах след тях в апартамента. Намирахме се в тясно антре, от което водеха три врати. Дясната се открехна и единият полицай тръгна към нея. Направи две крачки и внезапно се спря като закован. За малко да го съборя, като се блъснах в гърба му.

Намирахме се в доста широка гостна, предназначена за обитаване от мъж и обзаведена за целта. Разбрах го само от един поглед. Подробностите щях да оставя за после. На масата в далечния край на помещението стоеше телефон, чиято слушалка висеше на шнура си. На пода недалеч от слушалката се виждаше главата на Джеймс Къриган. Краката му сочеха към прозореца, а на два фута от бедрото му се търкаляше револвер, според мен „Марли“ тридесет и втори калибър. Светлините бяха запалени. Радиото на масата предаваше баскетболния мач между „Янките“ и „Джайънтс“ с коментара на Бил Стърн. От дясната страна на главата, близо до слепоочието на Къриган, тъмнееше петно, което отдалеч изглеждаше черно.

Единият от полицаите клекна до тялото. След десетина секунди се изправи и каза:

— Умрял е малко преди да дойдем — гласът му трепереше, но той бързо се овладя. — Този телефон няма да се ползва. Слез долу и се обади по радиостанцията. Само не тичай, че може да си строшиш врата.

По-младият полицай излезе бързо.

— Виждате ли го оттам, Гудуин? — вече с по-твърд глас ме попита старшият. — Елате по-близо, но не пипайте нищо с ръце.

Аз се приближих.

— Това е той. Джеймс А. Къриган. Той се обади по телефона.

— Значи вие чухте как се стреля?

— Може би — бях сложил едната си ръка на гърлото, а другата на стомаха. — Не съм спал цяла нощ и не се чувствам добре. Ще отида до банята.

— Само не пипайте нищо:

— Няма.

Нямаше да успея да се измъкна, ако не беше радиото. Звуците му заглушиха моите стъпки, когато се измъкнах от апартамента и се спуснах по стълбите. Слязох набързо до първия етаж, после се ослушах и се измъкнах през изхода. На пътя си срещнах само уплашената физиономия на портиера, който не промълви нито дума, като ме видя. На улицата веднага завих наляво, преминах няколко пресечки до Лесингтън авеню и спрях такси. Седем минути по-късно слязох пред входа на нашата къща.

Влизайки в кабинета, неволно се усмихнах. Книгата, която четеше Улф преди моето излизане, лежеше на масата, а той се занимаваше с някакви инструкции за орхидеи. Да умреш от смях! Явно е четял книгата, но като ме е чул да влизам, я е оставил и се е заел с орхидеите, за да ми покаже колко му е трудно, защото не съм нанесъл навреме сведенията за въпросните орхидеи в постоянните регистрационни талони. Изглеждаше по детски наивно, затова не можах да сдържа усмивката си.